Постинг
05.10.2009 18:41 -
Африканерът
Чевермето се запичаше като за последно. Шишът бавно се въртеше и капките мазнина, които се оцеждаха от набучения коч, падаха върху жаравата и караха хората наоколо да се чувстват като да не бяха яли поне от седмица.
Лееше се вино, тук-там някой смучеше бира, но без съмнение преобладаваха чашките с ракия. Народът току наблягаше на тях, гласовете ставаха груби и рязки, а очите изпъкваха, жилите по вратовете се напрягаха...
Почувствах, че наближава някаква кулминация. Дали щеше да започне бой или някоя от мадамите щеше да се качи на масата и да извърти един гол кючек – откровено казано все ми беше тая. Важното бе нещо да се случи, за да се освободи натрупаната енергия.
И нещото се случи, само че не така, както аз предполагах. От някаквъ невидима врата в дъното на тъмния двор на кръчмата се появи дребен мъж на около 30 лазарника, който се приближи бързо и веднага се зае да наваксва закъснението си на масата. Има – няма, за 10 минути той пресуши две халби бира, 3-4 ракии и половинка вино. После взе думата и... не я пусна повече.
- Миро, - подхвана го домакина, това е Захо – той също е емигрант, само че в Канада. После като се обърна към мен допълни – нашия Миро и той беше емигрант, ама се прибра. Направи пари и реши, че тук си му е по-добре...
Кимнах смутено и се съгласих, че човек трябва да е гъвкав и да се съобразява със ситуацията. Не исках да дразня домакините, а и наистина го мислех.
- Аз съм на мнение, - взе думата Миро, - че на човек където му е добре, там му е родината. Знам, че колкот пъти съм го казвал някъде, все се намират разни баламурници да се опитват да ви дават акъл на гладен стомах, ама като правило обърнете внимание, никой от тях никога, ама съвсем никога не е имал избор къде да живее. Щото едно е да те пратят командировка за седмица или две, друго е да се заселиш някъде и да знаеш, че от теб си зависи дали да си тръгнеш оттам.
Имаше логика в това, което казваше и аз се съгласих. Той прие това като подкрепа от единомисленик, допи поредната ракия и взе да разказва такова житие-битие, каквото никога не съм мислил, че ще чуя от устата на жив човек.
- Мойто емигрантство започна още през 1989. Бях опитвал да бягам два пъти от страната и двата пъти ме хващаха. Първият – размина ми се само с предупреждение и два коча като този тук. Ама втория – направо се издъних. Поведох се по акъла на един идиот от ломските села, дето ми разправяше, че ходел до Югославия с плуване по Дунава. Така се отзовахме на брега в тъмна нощ с по една бохча с пари и документи на главата. Влязохме в проклетата река и заплувахме срещу течението. Аз плувам много добре, не се изхвърлям. Оня също го биваше. Само че проклетото течение беше точно толкова бързо, колкото и ние. След 45 минути борба с водата взе да се развиделява и ние излязохме грохнали на брега... на същото място, откъдето тръгнахме. За кашмер на граничарчетата, които ни гледали сеира през цялото време и даже не си направиха труда да влязат във водата да ни уловят.
Осъдиха ни на по две години и ни пратиха да се „окултурим” в Централния софийски. Пуснаха ни след година и два месеца, ама за мен вече бе ясно, че в тая държава нямам какво да правя. Аз и преди нямах, а с това досие на криминален – съвсем. Така че в началото на 1989 бях измежду първите дето се записаха на еднопосочен полет до Чехия, а оттам дръпнах в ГФР. Естествено, там не ме чакаха с бъклица, а моментално ми откриха досие и ме завряха в един емигрантски лагер.
Миро спря за малко, пое дъх, огледа с изпитателен поглед пространството пред себе си и като забеляза със задоволство скоростта с която изпразнената му чаша се лиши от въздух, продължи:
- За някои, това може и да е било тежко. За мен си беше рай! Далаверки, въртележки, тук кажеш нещо, там дочуеш друго, пък го споделиш с някой заинтересован, а той ти благодарееен, та чак не знае как да ти се отблагодари. Така, малко по малко, взех да си стъпвам на краката. И тогава допуснах стратегическа грешка. На един купон се скарах с един виетнамец и за да не ме разбере криво го пребих. Не беше трудно, аз съм дребен, ама тоя едва ми стигаше до рамото. Млатих го почти с удоволствие. Само че де да знам, че тия били като свински черва. Едва що се прибрах в квартирата и... вратата експлодира. Налетяха ме двайсетина джуджета и като се започна един млат – не ти е работа. Биха ме най-малко двайсе минути без почивка. После си тръгнаха и ме оставиха да гиберясвам самосиндикално. Спасило ме идно комшийче от Черна Гора, с което понякога си пиехме ракията заедно. Човекът се прибирал от запивка и ме чул да стена, а и вратата ми я нямало. Викнал бърза помощ и това ме спасило. После лекарите казваха, че никога не са виждали човек, на когото всички кости без гръбнака и черепа са счупени да се оправи и то без последици. А с мен стана точно така. Даже и равматизъм нямам. Но се наложи да полежа няколко месеца в гипс.
Естествено, това ми прецака бизнеса и за мен стана ясно, че като изляза от болницата дори само една разходка из лагера може да ми е последна. НЕ си правех илюзия, че ония малки гяволи са ме забравили. Само че и аз ги помнех и само за тях мислех. Затова, още преди да свалят гипса от мен се свързах с едни босненци, дето за пари и на майките си карантията биха продали. Уговорихме се да им дам всичко, което бях заработил дотогава, но да ми помогнат да си направя кефа. Ако щете вярвайте, не ставаше дума за отмъщение. За мен въпросът бе принципен. Исках да докажа на себе си, че никой не може да се подиграва с мен и бях готов да платя всичко за това.
Така, наредих да ме изпишат от болницата привечер. Момчетата ме чакаха с един раздрънкан пикап пред вратата и оттам отидохме направо пред общежитието на жълтурчетата. До тогава никой не беше дръзвал да им се изрепчи, защото реагираха като мравките – всички се юрваха върху натрапника и... жална му майка. Само че сега именно тази им сплотеност ими изигра мръсен номер. Едвам изчаках да стане един през нощта. Излязохме с моите апапи и обиколихме сградата. Имаше три изхода. Поставихме по един железен лост под дръжките на вратите отвън, така че никой не можеше да излезе през тях. После счупихме малките прозорчета до вратите и изляхме по две туби бензин в коридорите. Клечка кибрит и... шоуто започна. Майко мила, какъв вой се вдигна! То не бе врещене, то не бе мяукане! Най-весело стана, когато разбраха, че точно входовете са недостъпни. Започнаха да се катерят по горните етажи, но после се уплашиха от дима, който естествено се катереше нагоре и... започнаха да скачат през прозорците като катерички. Само че най-ниските бяха на втория етаж, така че доста от тях си потрошиха крачетата при приземяването. Не мога да отрека, че се забавлявах чудесно. Не изпитвах нищо друго освен удовлетвореност като гледах как се осакатяват сами. После дойде пожарната и ние си тръгнахме.
На другия ден се явих в комисията по разпределение и подписах някакъв формуляр, че съм съгласен да бъда изпратен с еднопосочен билет в ЮАР. 48 часа по-късно за пръв път зърнах Йоханесбург. Ако ме питате дали ми е харесал или не, отговорът е – не зная. Хич и не го погледнах. Ходех като замаян по улиците и се чудех накъде да поема. Имах в джоба си не повече от 60 долара, и перспективите ми с всяка измината крачка се свиваха и придобиваха вид на социална кухня, пълна с безработни и местни дегенерати, облагородени от моето присъствие. Няма що, приказно начало!
Слeд известно време си додох сметка, че се движа по някакъв наклон и реших, че като ще е мърдане, по-добре е да е надолу, отколкото нагоре, затова продължих за да видя докъде ще стигна. И видях. Стигнах до някакви складове, които имаха едно единствено качество – бяха безкрайни. Наоколо се моташе народ с много зает вид, но скоро разбрах, че това е само привидно. Така де, по цял свят скатавката е предпочитаната игра на бачкерите, и кара работодателите да се изприщват, ама кой му пука!
Поогледах се наоколо и избрах един от приличащите си като сиамски близнета входове. Влязох вътре и се насочих към „офиса” на боса – малко стайче с мръсни прозорци, което осигуряваше относителна тишина на притежателя си. Иначе в хангара се блъскаше до умопомрачение по някакви тенекета. Сигурно така се създаваше усещане за заетост и че се върши нещо. Знам ли аз?
Та казвам ви, нахълтах аз в офиса и вече сглобявах мисловно единствената фраза на английски, която бях в състояние да изломотя за да си поискам работа. Знаех, че шансовете ми са като на състезател на висок скок, дето се е меракландисал да прескочи Александър Невски по налъми, ама си казвах, че ако искам да съм честен пред себи си трябва поне да опитам. Така че преглътнах станалата ми на прах плюнка и се заех да рецитирам молбата си. Знаех, че изпълнението ми страда от някои фонетични неточности и не очаквах топло посрещане и усмивки, но разчитах поне на 30-ина секунди толеранс. Оказа се, че съм бил прекалено оптимистичен. Точно на петнайстата секунда се отзовах на чист въздух, с парещото усещане, че нещо в ситуацията не се е развило по най-добрия за мен начин. После започна обиколката ми по складовете, която отстрани може и да е изглеждала като артистичен гастрол на лингвист-импровизатор, но на мен ми напомняше на борба за оцеляване.
Някъде към пет часа, когато първите признаци на носталгия по дома започнаха да просветват в морните погледи на щастливците около мен, прекрачих прага на един голям хангар, в който можеха да се съберат два големи Боинга или поне едно футболно игрище – по избор. Иначе и тук мръсотията си беше на ниво, а шумът не отстъпваше на другите. И все пак, окото ми, вече пообръгнало долови нещо специфично, което правеше обстановката различна. Едва по-късно разбрах, че хората, които щъкаха тук изглеждаха по-различно от другите. Просто бяха руснаци, но аз разбрах това доста по-късно. Още с влизането ми в традиционната обител на шефа, забелязах съществена разлика в обстановката. Беше чисто, подредено и хората, които стояха вътре съвсем не изглеждаха мръсни и измъчени. Това веднага биеше на очи. Вече се бях отчаял, та затова първата ми реакция беше да се врътна и да се изнижа, като мокра връв. Така де, не ме взеха там, където явно се бачкаше по-черна работа – при тия баровци, май нямах никакъв шанс. Езикът ми обаче се завъртя и започна да ломоти несвързано моята „презентация”. Още при първите думи, хората в стаята се омълчаха, после един от тях, явно Големия шеф, стана, приближи се и като ме изгледа като въшка, лагеруваща на бялата му риза ме попита на руски:
- А ты что, по русски не можеш говорить, или что? – При това този така популярен от литературата израз бе придружен с издаване силно напред на долната му джука, което й придаде вид на току що отпран олук и по съвместителство затвърди убеждението ми, че индивидът срещу мен е автентичен дръвник.
Откровено казано до този момент контактите ми с руския не бяха задълбавали повече от някое и друго спорадично наблюдение на руски филм, по възможност комедия, но в този момент изведнъж си дадох сметка, че това може да се окаже шансът на живота ми и ... проговорих. Ако не на руски, поне на чист български, ама така активно заприходих руските окончания, че само след минута получих приятелска, но твърда молба да си говоря на български – шефът щял да се напъне и да ме разбере.
Отдъхнах си и поуспокоен, изложих животрептящите си нужди пред него, с надеждата, че ще преглътне хроничната липса на запетайки и други препинателни знаци в повествованието ми. Така де, бързах! Откъде можех да зная какъв лимит от време ми е отделил?
За мое учудване, биг босът не бързаше да ме изхвърли, както предидущите. След като си поизплаках съдбата, той ми зададе няколко смислени въпроса, от които разбрах, че дори ме е слушал. Най-много се изкефи от случката с виетнамците. Явно и той им беше сърбал попарата, та затова ме накара да опиша всеки детайл и явно изпита удоволствие от развръзката. Накрая, каза едно изречение и – промени живота ми.
- С две думи, ти търсиш работа, нямаш много претенции каква да е тя и си готов да я вършиш съвесно? Добре, мисля, че имам нещо за теб.
После се обърна към един от апапите зад гърба му и му каза на руски да ме заведе да се нахраня и да ми помогне да се устроя. След това се обърна отново към мен и каза:
- Сега се настани, а утре в 7 и 30 те искам тук на линия. Имаме да говорим нещо важно с теб. После се обърна и заговори с другите, а аз разбрах, че разговорът е приключил и... че няма да спя на улицата.
Ако се опитам да ви пробутвам, че не съм подрипвал от радост, ще ви излъжа, а аз не съм такъв човек. Давах си сметка за късмета си и нищо, ама нищо не можа да ми разволи впечатлението от това. Нито вмирисаната на гренливо масло стаичка, нито дюшекът без чаршафи, нито скандалът на комшиите, който продължи до сред нощ и завърши с шум от тъпи удари и като че предсмъртни пъшкания. Нищо не можеше да ме смути. Аз бях щастлив!
На другата сутрин руснакът дойде към 10 часа и в погледа му имаше толкова болка и откровен махмурлук, че просто сърцето и чувството за самосъхранение не ми дадоха да го заговоря. След още час и две кани по литър кафе, той най-сетне се освести до такава степен, че се подсетил за моята скромна персона и изпрати да ме повикат. Изприпках като млада булка, щото си давах сметка, че положението ми още не е съвсем циментирано. Когато влязох, без да искам закачих един стол и той проскърца по мозайката. Това предизвика такова изражение по лицето на новия ми сайбия, като че ли току що му бях извадил всичките зъби с френски ключ. Гипсирах се, щото ми се стори че ще ме застреля, ама той явно размисли и не го направи. После седна в креслото си, втренчи в мен волския поглед на накървавените си очи и мина към същината на въпроса:
- Даваш си сметка, че не съм те взел защото си незаменим специалист, нали? – Този въпрос беше чиста проба риторика, така че и през ум не ми мина да му отговарям.
- Затова, - продължи пиянището пред мен, - ще ми се да си изясним положението. Първо, предполагам, че си даваш сметка, че в този град и за да ровиш в боклука ще трябва да се бориш, при това не само с хора но и с бездомни псета и друга подобна сволоч. Затова, искам да чуя ясно и членоразделно от теб колко си ми признателен и как тръпнеш за момента да ми се реваншираш за жеста.
Изгледах го внимателно и... започнах да си променям мнението за него. Зад измамната му външност на пияница и размекнат тип, прозираше нещо, което ме караше да се стягам и да внимавам изключително много. Приличаше на купчина динамит покрита с лайна – както и да се осъществеше контакта, все щеше да е неприятен. И все пак се налагаше не само да го изтърпя, но и да му се харесам. Откровено казано, почувствах се като ханъма дето се пробва на ново поприще като проститутка, ама това не беше важно.
Кимнах с глава и трябва да съм го изгледал бая предано, защото дзверът поомекна и продължи:
- Както виждаш, имам си бачкери. Значи за това не ми трябваш. Има обаче нещо, дето си мисля, че такъв един малък гявол като теб би могъл да върши без много превземки. Какво ще кажеш да ми разкажеш отново твоето житие-битие, ама този път с много повече подробности. Приеми, че от това зависи дали ще се спогодим или... присъстваш на последната ни среща.
Не можах да устоя на такава мила покана и запях. Казах си всичко. И това дето ме питаше и това, дето той не се сети да пита. Когато свърших беше вече 4 часа следобед и се чувствах като лимон, минал поне десетина пъти през преса.
Противно на очакванията ми, събеседникът ми просто цъфтеше. Колкото повече навлизах в неромантичните подробности на живота си, колкото повече задълбавах в цунамито от емоции, които ме поддържаха в болницата под покривалото на цял тон гипс, толкова повече ме харесваше. Дори не се и опита да го скрие. Когато свърших, говедото се уригна юнашки, и изкоментира приятелски:
- Те и моичките тук не са цвете за мирисане, ама такъв боклук още не е цъфтял в нашата градинка. Представям си как ще се зарадват виетнамчетата ако успеят да те зърнат наблизо, а? – После ме погледна приятелски и се закиска: - Аз се шегувам бе, само се шегувам.
Усетих в думите му прикрита заплаха и си дадох сметка, че сигурно искаше да ме подсети колко лесно можеше да ме натовари жив, мъртъв или най-вероятно полу-жив на някой самолет с направление към Германия. А за това какво ме чакаше там, съмнявам се че дори можеше да си го представи. Аз обаче си го представях доста нагледно и от това по гърба ми потекоха вадички студена пот.
Изведнъж, без никакъв преход, изродът продължи:
- Какво ще кажеш да те направим директор на една голяма фирма. Ще си имаш дори и секретарка. Няма да се мърляш тук с нас, ще живееш като бял човек...
Не бях сигурен че говори на мен. Поогледах се скришом, дали пък не е влязъл някой докато се бях панирал от благите му предположения, ама в стайчето си бяхме само двамата. За момент ми мина през ума, че може и да е врътнал от много пиене, ама като му видях змийските очета и идеята предаде Богу дух. Оставаше да приема думите му за истина, но просто не можех. Изглежда, че объркването ми си е личало ясно, защото говедото се засмя почти човешки и измуча: - Не се чуди бе, кажи „да”. Такъв късмет се пада веднъж, да не го пропуснеш, ей!
И тогава разбрах че не се шегува. Мозъкът ми работеше на бесни обороти. За нула време ми мина какво ли не под похлупака, но каквото и да си помислех, все една мисъл доминираше: - Кажи „да”, пък каквото ще да става! Можеше и да не е точно така, както го описваше, но все щеше да е по-добре от това да ровя из боклуците, нали?
Изревах едно „ДА”, с толкова ентусиазъм колкото бях в състояние да изстискам от схванатото си гърло. Босът се нахили и отсече:
- Ето ти още един хубав повод да се почерпим довечера. Ще те чакам тук, пред входа в 8.00. Не закъснявай, че вече ми е сухо гърлото. После се обърна и ме забрави.
***
Чудех се как ще ме пуснат в ресторант с моите единствени дънки и тениската, която не бях прал от десетина дни, но притесненията ми излязоха напразни. Към 7 часа един от биячите на шефа, огромно мъжище с мускули, които релефно изпъкваха дори през тъмния му костюм, ме заведе до един магазин за качествена конфекция и ми купи три костюма и десетина ризи. После ми плати подстригване и бръснене в един луксозен бръснарски салон, така че, когато времето за сбирката дойде дори на мен ми бе приятно да се гледам в огледалото – рядък момент, за който още си спомням с умиление. Обикновено ми се драйфа от вида ми на хипофизно джудже, страдащо от макроцефалия в тежка форма, ама тогава си се изкефих от сърце.
Почерпката се състоя в един от най-луксозните ресторанти, в които ми се бе случвало да вляза. Руснакът поръчваше като да му беше за последно и държеше от всичко да му донасят най-хубавото. Към края на вечерта, като видя смаяната ми физиономия, босът се ухили и ме попита дали ми харесва такъв живот. След което просто ме информира, че отсега нататък ще е все така. Не му вярвах кой знае колко, но някъде дълбоко в мен нещо ми нашепваше, че може пък и да стават чудеса, а?
На другия ден отидохме да ми покажат офиса ми. Да кажа, че беше луксозен е все едно да ви информирам на кой етаж беше. Майко мила! То не беше хром, то не бе махагон. Лукс, тежест и красота. Когато на десетата минута малко посвикнах, някой почука и на вратата се появи едно такова видение с къса поличка, че просто усетих как се превръщам в стафида. Направо се вдървих. Явлението ми обясни в забавен каданс, за да мога да я разбера с факултативния ми английски, че то ще ме представя пред света и ще има грижа за всичко, свързано с деловите ми ангажименти. Попита ме дали искам нещо, но аз така се бях окостил, че не можах и да измуча даже. Като ме видя на какъв хал съм, тя само се усмихна съзаклятнически и отплува от хоризонта безшумно, като повей на летен ветрец. Дадох си сметка, че започвам да давам фира изпод козирката и затова реших да се стегна. Отворих аптечката в бюрото, сипах си два пръста марково уиски и глътнах два аспирина те белким малко ми просветне. Никога не съм се мислил за умник, ама не съм допускал и да ме вземат за абдал. А сега тука нещо много силно намирисваше точно на това. Щото колкото и да бях „за” доброто отношение към скромната ми персона, разбирах че подобно ВИП посрещане не можеше да се дължи на традициите на местното гостоприемство. Затова седнах и се замислих здраво.
На практика, въпросът, който ме тормозеше беше само един: - За какъв дявол им бях на тия? Или с други думи, какво щяха да ми поискат в замяна. Седях и мислих почти целия следобяд, но така и не измислих нищо. Реших да внимавам в картинката и да реагирам при първа индикация за наближаваща буря. Засега обаче не виждах причина да се пищисвам.
И дните се затъркаляха. Настаних се в една малка къщичка в близост до офиса и започнах да се оглеждам и да опознавам новия свят в който бях попаднал. Като цяло дните ми доста си приличаха. По-точно – по нищо не се различаваха. Никой не идваше при мен, аз не ходех при никого също. Само от време на време видението с късата поличка ме навестяваше за да разнообрази скуката на деня и ми носеше да подписвам разни документи, от които разбирах толкова, колкото от метеорологичната сводка за Патагония.
Един ден, тъкмо приключвах с поредното кафе и гледах новините по телевизията, врата на кабинета ми се отвори с шут и вътре влетя руснака, последван от две от горилите си. Този път изглеждаше сериозен и това за нула време вдърви преварения макарон, в какъвто се бе превърнал гръбнакът ми при появата му.
- Слушай мой човек, - започна мило той – налага се да отпътуваш с еднопосочен билет днес след обяд за Лондон. Имаш ли нещо против? Въпросът му беше колкото безобиден, толкова и иносказателен. Дори не се изкусих да му се правя на интересен. Успях да се усмихна и му отговорих, че за него бих отишъл и в Тамбукту. Нахили се, но уситих известно напрежение в държането му, затова реших да не го дразня. Не днес!
- В общи линии ти се държа добре с нас, - продължи той, все едно, че не се бях обаждал. – Затова реших, че ти дължа нещо. Може и да не постъпвам правилно. Не зная. Някои от хората ми смятат, че моят подход не е достатъчно сигурен, но аз настоях. Иска ми си да вярвам, че няма да ме разочароваш.
Докато той се упражняваше в красноречие, аз мълниеносно превеждах на човешки език това, което той ми казваше. Без много философии, чешитът ме информираше, че останалата част от бандата му ме предпочита изстинал и разфосован, но той се бе наложил. Като отчитах до каква степен съм му в ръчичките, просто не можех да се начудя на благородството му. Впрочем, това е само риторика. В действителност бях повече от доволен от решението му.
Успях някак да преглътна спечения винервайс, който циркулираше в устата ми наместо слюнка и изграчих с колкото се може по-незаинтересован тон:
- Ще мога ли да си взема някои неща или...?
- А, за нищо не се притеснявай, багажът ти вече е на летището и те чака.
Дадох си сметка, че при тази постановка на нещата ще бъде крайно неуместно да гъгна повече и дипломатично си замълчах.
Руснакът се надигна от фотьойла в който се бе разплул и тръгна да излиза от „кабинета ми”. После се спря, бръкна в джоба на сакото си и извади тънък плик.
- Това тук е за теб. Нещо като предплата, че ще си държиш езика зад зъбите. Ще го приемеш, нали? И един съвет – продължи той – като стигнеш в Лондон, не се задържай там. Прехвърли се на континента и се покрий там. За твое добро е.
После остави небрежно плика на масичката и излезе. Никога повече не го видях.
Седях известно време като риба, прекарала твърде дълго в тиган с врящо олио. Усещах, че току що съм прескочил трап, доста по-голям от този в който ме напъхаха моите виетнамчета навремето. Накрая успях да се добера до барчето и на един дъх гаврътнах стотина грама шотландско. Бомбата, която избухна в стомаха ми за момент отвлече вниманието ми от блокиралия ми мозък и това ми позволи да стана от стола и да погледна в плика. Убеден бях, че не може да е нещо значимо, защото моите „приятели” изпитваха неистова омраза към чековете, а както вече споменах пликчето беше бая мижавко. Какво обаче бе учудването ми, когато вътре намерих десет травъл чека по за 10 000 долара всеки. Ако щете ми вярвайте, но от този момент насетне наистина ме затресе шубето. Щото и без пари ми се струваше чудо, че не ме хвърлиха да поплувам в някой басейн с бетонни ботушки, а със 100 000 долара в джоба, бедно ми беше въображението да си представя какво ли са ми приготвили.
Оказа се обаче, че съм се безпокоил не за каквото трябва. С пристигането ми в Лондон отседнах в един луксозен хотел и докато си пиех питието, видях по телевизията как южноафриканската полиция ровеше из бюрото ми, а някакъв адски свиреп тип обясняваше, че съм разорил собствоноръчно две банки. Стана ми любопитно и преди да се напия и да загубя нишката ми светна в каква далаверка се бях набъркал.
Руснаците бяха наели офис в една от най-скъпите сгради в Йоханесбург и ми бяха създали „имидж” на преуспяващ бизнесмен. Фактът, че никой не знаеше нищо за мен само добавял по малко пипер в ситуацията. Сега разбрах, че на мое име се били водели преводи за повече от 30 милиона щатски долара, инвестирани в двете банки. Съвсем естествено, след някой и друг месец, когато съм поискал да получа кредит от тях, те направили проверка и установили, че не дължа никому нищо, а напротив – съм гъбав с мои лични пари. След като проверката не показало нищо съмнително, банките се решили и ми отпуснали „малък” кредит от 5 милиончета. Точно в определения срок, аз съм върнал парите, барабар с лихвите. Когато малко по-късно съм подал втора молба за кредит, този път за близо 80 милиона, банките не намерили как да ми откажат и.... ми ги отпуснали. Когато обаче наближило време за погасяване на дълга, те с неудоволствие разбрали, че съм напуснал страната с редовен полет за Лондон.
Естествено послушах дословно съвета на руснака и напуснах още на сутринта Англия. Колкото и да бях „ампе” в международните дела, знаех, че не е майтап да имаш Интерпол да ти диша във врата.
***
Миро поспря за миг, избинокли с удовлетворение пълната си чаша и продължи почти замислено:
- Дълго време след това се крих насам натам, докато позатихнат нещата. Знаех, че куките са идвали в къщи да подпитват баща ми дали не знае къде съм и не си правех илюзии. Постепенно обаче времето си свърши работата и нещата се уталожиха. И въпреки, че съм си тук и никой не ме закача, аз дълго време нямах мира от един въпрос: - Защо по дяволите, руснаците не ми светиха маслото. Щеше да е много по-сигурно за тях, да не говорим, че щеше да им излезе и по-евтино. Едва наскоро започна да ми просветва. Ако ме бяха претрепали, местната полиция и Интерпол щяха да се усъмнят, че са ги изпържили. Като ме оставиха жив, гадовете подхвърлиха кукичка със стръв, които ченгетата не можеха да не захапят. Така де, човекът си е жив и здрав и щъка по Европата – значи паричките са у него, нали?
- Хитряги! – продължи той. Ама на мен не ми пука. Тая къща там виждаш ли я? – обърна се той към мен – на баща ми е, ама аз му я купих. Така че и за мен остана нещо от милиончетата, хи, хи.
И после съвсем не на място продължи:
- Напоследък обаче нещо не ме свърта тук. Все ми се върти в акъла какво ще стане да прескоча аз пак до ЮАР, а? Така де, нали вече и аз съм нещо като местните, санким – африканер – завоевател демек!
Зинах с цяла уста и не знаех какво да кажа. После си казах, че това не е моя работа. Щото той човек каквото сам с надроби – и Господ не може му стори, нали?
София
20 Март 2006
Лееше се вино, тук-там някой смучеше бира, но без съмнение преобладаваха чашките с ракия. Народът току наблягаше на тях, гласовете ставаха груби и рязки, а очите изпъкваха, жилите по вратовете се напрягаха...
Почувствах, че наближава някаква кулминация. Дали щеше да започне бой или някоя от мадамите щеше да се качи на масата и да извърти един гол кючек – откровено казано все ми беше тая. Важното бе нещо да се случи, за да се освободи натрупаната енергия.
И нещото се случи, само че не така, както аз предполагах. От някаквъ невидима врата в дъното на тъмния двор на кръчмата се появи дребен мъж на около 30 лазарника, който се приближи бързо и веднага се зае да наваксва закъснението си на масата. Има – няма, за 10 минути той пресуши две халби бира, 3-4 ракии и половинка вино. После взе думата и... не я пусна повече.
- Миро, - подхвана го домакина, това е Захо – той също е емигрант, само че в Канада. После като се обърна към мен допълни – нашия Миро и той беше емигрант, ама се прибра. Направи пари и реши, че тук си му е по-добре...
Кимнах смутено и се съгласих, че човек трябва да е гъвкав и да се съобразява със ситуацията. Не исках да дразня домакините, а и наистина го мислех.
- Аз съм на мнение, - взе думата Миро, - че на човек където му е добре, там му е родината. Знам, че колкот пъти съм го казвал някъде, все се намират разни баламурници да се опитват да ви дават акъл на гладен стомах, ама като правило обърнете внимание, никой от тях никога, ама съвсем никога не е имал избор къде да живее. Щото едно е да те пратят командировка за седмица или две, друго е да се заселиш някъде и да знаеш, че от теб си зависи дали да си тръгнеш оттам.
Имаше логика в това, което казваше и аз се съгласих. Той прие това като подкрепа от единомисленик, допи поредната ракия и взе да разказва такова житие-битие, каквото никога не съм мислил, че ще чуя от устата на жив човек.
- Мойто емигрантство започна още през 1989. Бях опитвал да бягам два пъти от страната и двата пъти ме хващаха. Първият – размина ми се само с предупреждение и два коча като този тук. Ама втория – направо се издъних. Поведох се по акъла на един идиот от ломските села, дето ми разправяше, че ходел до Югославия с плуване по Дунава. Така се отзовахме на брега в тъмна нощ с по една бохча с пари и документи на главата. Влязохме в проклетата река и заплувахме срещу течението. Аз плувам много добре, не се изхвърлям. Оня също го биваше. Само че проклетото течение беше точно толкова бързо, колкото и ние. След 45 минути борба с водата взе да се развиделява и ние излязохме грохнали на брега... на същото място, откъдето тръгнахме. За кашмер на граничарчетата, които ни гледали сеира през цялото време и даже не си направиха труда да влязат във водата да ни уловят.
Осъдиха ни на по две години и ни пратиха да се „окултурим” в Централния софийски. Пуснаха ни след година и два месеца, ама за мен вече бе ясно, че в тая държава нямам какво да правя. Аз и преди нямах, а с това досие на криминален – съвсем. Така че в началото на 1989 бях измежду първите дето се записаха на еднопосочен полет до Чехия, а оттам дръпнах в ГФР. Естествено, там не ме чакаха с бъклица, а моментално ми откриха досие и ме завряха в един емигрантски лагер.
Миро спря за малко, пое дъх, огледа с изпитателен поглед пространството пред себе си и като забеляза със задоволство скоростта с която изпразнената му чаша се лиши от въздух, продължи:
- За някои, това може и да е било тежко. За мен си беше рай! Далаверки, въртележки, тук кажеш нещо, там дочуеш друго, пък го споделиш с някой заинтересован, а той ти благодарееен, та чак не знае как да ти се отблагодари. Така, малко по малко, взех да си стъпвам на краката. И тогава допуснах стратегическа грешка. На един купон се скарах с един виетнамец и за да не ме разбере криво го пребих. Не беше трудно, аз съм дребен, ама тоя едва ми стигаше до рамото. Млатих го почти с удоволствие. Само че де да знам, че тия били като свински черва. Едва що се прибрах в квартирата и... вратата експлодира. Налетяха ме двайсетина джуджета и като се започна един млат – не ти е работа. Биха ме най-малко двайсе минути без почивка. После си тръгнаха и ме оставиха да гиберясвам самосиндикално. Спасило ме идно комшийче от Черна Гора, с което понякога си пиехме ракията заедно. Човекът се прибирал от запивка и ме чул да стена, а и вратата ми я нямало. Викнал бърза помощ и това ме спасило. После лекарите казваха, че никога не са виждали човек, на когото всички кости без гръбнака и черепа са счупени да се оправи и то без последици. А с мен стана точно така. Даже и равматизъм нямам. Но се наложи да полежа няколко месеца в гипс.
Естествено, това ми прецака бизнеса и за мен стана ясно, че като изляза от болницата дори само една разходка из лагера може да ми е последна. НЕ си правех илюзия, че ония малки гяволи са ме забравили. Само че и аз ги помнех и само за тях мислех. Затова, още преди да свалят гипса от мен се свързах с едни босненци, дето за пари и на майките си карантията биха продали. Уговорихме се да им дам всичко, което бях заработил дотогава, но да ми помогнат да си направя кефа. Ако щете вярвайте, не ставаше дума за отмъщение. За мен въпросът бе принципен. Исках да докажа на себе си, че никой не може да се подиграва с мен и бях готов да платя всичко за това.
Така, наредих да ме изпишат от болницата привечер. Момчетата ме чакаха с един раздрънкан пикап пред вратата и оттам отидохме направо пред общежитието на жълтурчетата. До тогава никой не беше дръзвал да им се изрепчи, защото реагираха като мравките – всички се юрваха върху натрапника и... жална му майка. Само че сега именно тази им сплотеност ими изигра мръсен номер. Едвам изчаках да стане един през нощта. Излязохме с моите апапи и обиколихме сградата. Имаше три изхода. Поставихме по един железен лост под дръжките на вратите отвън, така че никой не можеше да излезе през тях. После счупихме малките прозорчета до вратите и изляхме по две туби бензин в коридорите. Клечка кибрит и... шоуто започна. Майко мила, какъв вой се вдигна! То не бе врещене, то не бе мяукане! Най-весело стана, когато разбраха, че точно входовете са недостъпни. Започнаха да се катерят по горните етажи, но после се уплашиха от дима, който естествено се катереше нагоре и... започнаха да скачат през прозорците като катерички. Само че най-ниските бяха на втория етаж, така че доста от тях си потрошиха крачетата при приземяването. Не мога да отрека, че се забавлявах чудесно. Не изпитвах нищо друго освен удовлетвореност като гледах как се осакатяват сами. После дойде пожарната и ние си тръгнахме.
На другия ден се явих в комисията по разпределение и подписах някакъв формуляр, че съм съгласен да бъда изпратен с еднопосочен билет в ЮАР. 48 часа по-късно за пръв път зърнах Йоханесбург. Ако ме питате дали ми е харесал или не, отговорът е – не зная. Хич и не го погледнах. Ходех като замаян по улиците и се чудех накъде да поема. Имах в джоба си не повече от 60 долара, и перспективите ми с всяка измината крачка се свиваха и придобиваха вид на социална кухня, пълна с безработни и местни дегенерати, облагородени от моето присъствие. Няма що, приказно начало!
Слeд известно време си додох сметка, че се движа по някакъв наклон и реших, че като ще е мърдане, по-добре е да е надолу, отколкото нагоре, затова продължих за да видя докъде ще стигна. И видях. Стигнах до някакви складове, които имаха едно единствено качество – бяха безкрайни. Наоколо се моташе народ с много зает вид, но скоро разбрах, че това е само привидно. Така де, по цял свят скатавката е предпочитаната игра на бачкерите, и кара работодателите да се изприщват, ама кой му пука!
Поогледах се наоколо и избрах един от приличащите си като сиамски близнета входове. Влязох вътре и се насочих към „офиса” на боса – малко стайче с мръсни прозорци, което осигуряваше относителна тишина на притежателя си. Иначе в хангара се блъскаше до умопомрачение по някакви тенекета. Сигурно така се създаваше усещане за заетост и че се върши нещо. Знам ли аз?
Та казвам ви, нахълтах аз в офиса и вече сглобявах мисловно единствената фраза на английски, която бях в състояние да изломотя за да си поискам работа. Знаех, че шансовете ми са като на състезател на висок скок, дето се е меракландисал да прескочи Александър Невски по налъми, ама си казвах, че ако искам да съм честен пред себи си трябва поне да опитам. Така че преглътнах станалата ми на прах плюнка и се заех да рецитирам молбата си. Знаех, че изпълнението ми страда от някои фонетични неточности и не очаквах топло посрещане и усмивки, но разчитах поне на 30-ина секунди толеранс. Оказа се, че съм бил прекалено оптимистичен. Точно на петнайстата секунда се отзовах на чист въздух, с парещото усещане, че нещо в ситуацията не се е развило по най-добрия за мен начин. После започна обиколката ми по складовете, която отстрани може и да е изглеждала като артистичен гастрол на лингвист-импровизатор, но на мен ми напомняше на борба за оцеляване.
Някъде към пет часа, когато първите признаци на носталгия по дома започнаха да просветват в морните погледи на щастливците около мен, прекрачих прага на един голям хангар, в който можеха да се съберат два големи Боинга или поне едно футболно игрище – по избор. Иначе и тук мръсотията си беше на ниво, а шумът не отстъпваше на другите. И все пак, окото ми, вече пообръгнало долови нещо специфично, което правеше обстановката различна. Едва по-късно разбрах, че хората, които щъкаха тук изглеждаха по-различно от другите. Просто бяха руснаци, но аз разбрах това доста по-късно. Още с влизането ми в традиционната обител на шефа, забелязах съществена разлика в обстановката. Беше чисто, подредено и хората, които стояха вътре съвсем не изглеждаха мръсни и измъчени. Това веднага биеше на очи. Вече се бях отчаял, та затова първата ми реакция беше да се врътна и да се изнижа, като мокра връв. Така де, не ме взеха там, където явно се бачкаше по-черна работа – при тия баровци, май нямах никакъв шанс. Езикът ми обаче се завъртя и започна да ломоти несвързано моята „презентация”. Още при първите думи, хората в стаята се омълчаха, после един от тях, явно Големия шеф, стана, приближи се и като ме изгледа като въшка, лагеруваща на бялата му риза ме попита на руски:
- А ты что, по русски не можеш говорить, или что? – При това този така популярен от литературата израз бе придружен с издаване силно напред на долната му джука, което й придаде вид на току що отпран олук и по съвместителство затвърди убеждението ми, че индивидът срещу мен е автентичен дръвник.
Откровено казано до този момент контактите ми с руския не бяха задълбавали повече от някое и друго спорадично наблюдение на руски филм, по възможност комедия, но в този момент изведнъж си дадох сметка, че това може да се окаже шансът на живота ми и ... проговорих. Ако не на руски, поне на чист български, ама така активно заприходих руските окончания, че само след минута получих приятелска, но твърда молба да си говоря на български – шефът щял да се напъне и да ме разбере.
Отдъхнах си и поуспокоен, изложих животрептящите си нужди пред него, с надеждата, че ще преглътне хроничната липса на запетайки и други препинателни знаци в повествованието ми. Така де, бързах! Откъде можех да зная какъв лимит от време ми е отделил?
За мое учудване, биг босът не бързаше да ме изхвърли, както предидущите. След като си поизплаках съдбата, той ми зададе няколко смислени въпроса, от които разбрах, че дори ме е слушал. Най-много се изкефи от случката с виетнамците. Явно и той им беше сърбал попарата, та затова ме накара да опиша всеки детайл и явно изпита удоволствие от развръзката. Накрая, каза едно изречение и – промени живота ми.
- С две думи, ти търсиш работа, нямаш много претенции каква да е тя и си готов да я вършиш съвесно? Добре, мисля, че имам нещо за теб.
После се обърна към един от апапите зад гърба му и му каза на руски да ме заведе да се нахраня и да ми помогне да се устроя. След това се обърна отново към мен и каза:
- Сега се настани, а утре в 7 и 30 те искам тук на линия. Имаме да говорим нещо важно с теб. После се обърна и заговори с другите, а аз разбрах, че разговорът е приключил и... че няма да спя на улицата.
Ако се опитам да ви пробутвам, че не съм подрипвал от радост, ще ви излъжа, а аз не съм такъв човек. Давах си сметка за късмета си и нищо, ама нищо не можа да ми разволи впечатлението от това. Нито вмирисаната на гренливо масло стаичка, нито дюшекът без чаршафи, нито скандалът на комшиите, който продължи до сред нощ и завърши с шум от тъпи удари и като че предсмъртни пъшкания. Нищо не можеше да ме смути. Аз бях щастлив!
На другата сутрин руснакът дойде към 10 часа и в погледа му имаше толкова болка и откровен махмурлук, че просто сърцето и чувството за самосъхранение не ми дадоха да го заговоря. След още час и две кани по литър кафе, той най-сетне се освести до такава степен, че се подсетил за моята скромна персона и изпрати да ме повикат. Изприпках като млада булка, щото си давах сметка, че положението ми още не е съвсем циментирано. Когато влязох, без да искам закачих един стол и той проскърца по мозайката. Това предизвика такова изражение по лицето на новия ми сайбия, като че ли току що му бях извадил всичките зъби с френски ключ. Гипсирах се, щото ми се стори че ще ме застреля, ама той явно размисли и не го направи. После седна в креслото си, втренчи в мен волския поглед на накървавените си очи и мина към същината на въпроса:
- Даваш си сметка, че не съм те взел защото си незаменим специалист, нали? – Този въпрос беше чиста проба риторика, така че и през ум не ми мина да му отговарям.
- Затова, - продължи пиянището пред мен, - ще ми се да си изясним положението. Първо, предполагам, че си даваш сметка, че в този град и за да ровиш в боклука ще трябва да се бориш, при това не само с хора но и с бездомни псета и друга подобна сволоч. Затова, искам да чуя ясно и членоразделно от теб колко си ми признателен и как тръпнеш за момента да ми се реваншираш за жеста.
Изгледах го внимателно и... започнах да си променям мнението за него. Зад измамната му външност на пияница и размекнат тип, прозираше нещо, което ме караше да се стягам и да внимавам изключително много. Приличаше на купчина динамит покрита с лайна – както и да се осъществеше контакта, все щеше да е неприятен. И все пак се налагаше не само да го изтърпя, но и да му се харесам. Откровено казано, почувствах се като ханъма дето се пробва на ново поприще като проститутка, ама това не беше важно.
Кимнах с глава и трябва да съм го изгледал бая предано, защото дзверът поомекна и продължи:
- Както виждаш, имам си бачкери. Значи за това не ми трябваш. Има обаче нещо, дето си мисля, че такъв един малък гявол като теб би могъл да върши без много превземки. Какво ще кажеш да ми разкажеш отново твоето житие-битие, ама този път с много повече подробности. Приеми, че от това зависи дали ще се спогодим или... присъстваш на последната ни среща.
Не можах да устоя на такава мила покана и запях. Казах си всичко. И това дето ме питаше и това, дето той не се сети да пита. Когато свърших беше вече 4 часа следобед и се чувствах като лимон, минал поне десетина пъти през преса.
Противно на очакванията ми, събеседникът ми просто цъфтеше. Колкото повече навлизах в неромантичните подробности на живота си, колкото повече задълбавах в цунамито от емоции, които ме поддържаха в болницата под покривалото на цял тон гипс, толкова повече ме харесваше. Дори не се и опита да го скрие. Когато свърших, говедото се уригна юнашки, и изкоментира приятелски:
- Те и моичките тук не са цвете за мирисане, ама такъв боклук още не е цъфтял в нашата градинка. Представям си как ще се зарадват виетнамчетата ако успеят да те зърнат наблизо, а? – После ме погледна приятелски и се закиска: - Аз се шегувам бе, само се шегувам.
Усетих в думите му прикрита заплаха и си дадох сметка, че сигурно искаше да ме подсети колко лесно можеше да ме натовари жив, мъртъв или най-вероятно полу-жив на някой самолет с направление към Германия. А за това какво ме чакаше там, съмнявам се че дори можеше да си го представи. Аз обаче си го представях доста нагледно и от това по гърба ми потекоха вадички студена пот.
Изведнъж, без никакъв преход, изродът продължи:
- Какво ще кажеш да те направим директор на една голяма фирма. Ще си имаш дори и секретарка. Няма да се мърляш тук с нас, ще живееш като бял човек...
Не бях сигурен че говори на мен. Поогледах се скришом, дали пък не е влязъл някой докато се бях панирал от благите му предположения, ама в стайчето си бяхме само двамата. За момент ми мина през ума, че може и да е врътнал от много пиене, ама като му видях змийските очета и идеята предаде Богу дух. Оставаше да приема думите му за истина, но просто не можех. Изглежда, че объркването ми си е личало ясно, защото говедото се засмя почти човешки и измуча: - Не се чуди бе, кажи „да”. Такъв късмет се пада веднъж, да не го пропуснеш, ей!
И тогава разбрах че не се шегува. Мозъкът ми работеше на бесни обороти. За нула време ми мина какво ли не под похлупака, но каквото и да си помислех, все една мисъл доминираше: - Кажи „да”, пък каквото ще да става! Можеше и да не е точно така, както го описваше, но все щеше да е по-добре от това да ровя из боклуците, нали?
Изревах едно „ДА”, с толкова ентусиазъм колкото бях в състояние да изстискам от схванатото си гърло. Босът се нахили и отсече:
- Ето ти още един хубав повод да се почерпим довечера. Ще те чакам тук, пред входа в 8.00. Не закъснявай, че вече ми е сухо гърлото. После се обърна и ме забрави.
***
Чудех се как ще ме пуснат в ресторант с моите единствени дънки и тениската, която не бях прал от десетина дни, но притесненията ми излязоха напразни. Към 7 часа един от биячите на шефа, огромно мъжище с мускули, които релефно изпъкваха дори през тъмния му костюм, ме заведе до един магазин за качествена конфекция и ми купи три костюма и десетина ризи. После ми плати подстригване и бръснене в един луксозен бръснарски салон, така че, когато времето за сбирката дойде дори на мен ми бе приятно да се гледам в огледалото – рядък момент, за който още си спомням с умиление. Обикновено ми се драйфа от вида ми на хипофизно джудже, страдащо от макроцефалия в тежка форма, ама тогава си се изкефих от сърце.
Почерпката се състоя в един от най-луксозните ресторанти, в които ми се бе случвало да вляза. Руснакът поръчваше като да му беше за последно и държеше от всичко да му донасят най-хубавото. Към края на вечерта, като видя смаяната ми физиономия, босът се ухили и ме попита дали ми харесва такъв живот. След което просто ме информира, че отсега нататък ще е все така. Не му вярвах кой знае колко, но някъде дълбоко в мен нещо ми нашепваше, че може пък и да стават чудеса, а?
На другия ден отидохме да ми покажат офиса ми. Да кажа, че беше луксозен е все едно да ви информирам на кой етаж беше. Майко мила! То не беше хром, то не бе махагон. Лукс, тежест и красота. Когато на десетата минута малко посвикнах, някой почука и на вратата се появи едно такова видение с къса поличка, че просто усетих как се превръщам в стафида. Направо се вдървих. Явлението ми обясни в забавен каданс, за да мога да я разбера с факултативния ми английски, че то ще ме представя пред света и ще има грижа за всичко, свързано с деловите ми ангажименти. Попита ме дали искам нещо, но аз така се бях окостил, че не можах и да измуча даже. Като ме видя на какъв хал съм, тя само се усмихна съзаклятнически и отплува от хоризонта безшумно, като повей на летен ветрец. Дадох си сметка, че започвам да давам фира изпод козирката и затова реших да се стегна. Отворих аптечката в бюрото, сипах си два пръста марково уиски и глътнах два аспирина те белким малко ми просветне. Никога не съм се мислил за умник, ама не съм допускал и да ме вземат за абдал. А сега тука нещо много силно намирисваше точно на това. Щото колкото и да бях „за” доброто отношение към скромната ми персона, разбирах че подобно ВИП посрещане не можеше да се дължи на традициите на местното гостоприемство. Затова седнах и се замислих здраво.
На практика, въпросът, който ме тормозеше беше само един: - За какъв дявол им бях на тия? Или с други думи, какво щяха да ми поискат в замяна. Седях и мислих почти целия следобяд, но така и не измислих нищо. Реших да внимавам в картинката и да реагирам при първа индикация за наближаваща буря. Засега обаче не виждах причина да се пищисвам.
И дните се затъркаляха. Настаних се в една малка къщичка в близост до офиса и започнах да се оглеждам и да опознавам новия свят в който бях попаднал. Като цяло дните ми доста си приличаха. По-точно – по нищо не се различаваха. Никой не идваше при мен, аз не ходех при никого също. Само от време на време видението с късата поличка ме навестяваше за да разнообрази скуката на деня и ми носеше да подписвам разни документи, от които разбирах толкова, колкото от метеорологичната сводка за Патагония.
Един ден, тъкмо приключвах с поредното кафе и гледах новините по телевизията, врата на кабинета ми се отвори с шут и вътре влетя руснака, последван от две от горилите си. Този път изглеждаше сериозен и това за нула време вдърви преварения макарон, в какъвто се бе превърнал гръбнакът ми при появата му.
- Слушай мой човек, - започна мило той – налага се да отпътуваш с еднопосочен билет днес след обяд за Лондон. Имаш ли нещо против? Въпросът му беше колкото безобиден, толкова и иносказателен. Дори не се изкусих да му се правя на интересен. Успях да се усмихна и му отговорих, че за него бих отишъл и в Тамбукту. Нахили се, но уситих известно напрежение в държането му, затова реших да не го дразня. Не днес!
- В общи линии ти се държа добре с нас, - продължи той, все едно, че не се бях обаждал. – Затова реших, че ти дължа нещо. Може и да не постъпвам правилно. Не зная. Някои от хората ми смятат, че моят подход не е достатъчно сигурен, но аз настоях. Иска ми си да вярвам, че няма да ме разочароваш.
Докато той се упражняваше в красноречие, аз мълниеносно превеждах на човешки език това, което той ми казваше. Без много философии, чешитът ме информираше, че останалата част от бандата му ме предпочита изстинал и разфосован, но той се бе наложил. Като отчитах до каква степен съм му в ръчичките, просто не можех да се начудя на благородството му. Впрочем, това е само риторика. В действителност бях повече от доволен от решението му.
Успях някак да преглътна спечения винервайс, който циркулираше в устата ми наместо слюнка и изграчих с колкото се може по-незаинтересован тон:
- Ще мога ли да си взема някои неща или...?
- А, за нищо не се притеснявай, багажът ти вече е на летището и те чака.
Дадох си сметка, че при тази постановка на нещата ще бъде крайно неуместно да гъгна повече и дипломатично си замълчах.
Руснакът се надигна от фотьойла в който се бе разплул и тръгна да излиза от „кабинета ми”. После се спря, бръкна в джоба на сакото си и извади тънък плик.
- Това тук е за теб. Нещо като предплата, че ще си държиш езика зад зъбите. Ще го приемеш, нали? И един съвет – продължи той – като стигнеш в Лондон, не се задържай там. Прехвърли се на континента и се покрий там. За твое добро е.
После остави небрежно плика на масичката и излезе. Никога повече не го видях.
Седях известно време като риба, прекарала твърде дълго в тиган с врящо олио. Усещах, че току що съм прескочил трап, доста по-голям от този в който ме напъхаха моите виетнамчета навремето. Накрая успях да се добера до барчето и на един дъх гаврътнах стотина грама шотландско. Бомбата, която избухна в стомаха ми за момент отвлече вниманието ми от блокиралия ми мозък и това ми позволи да стана от стола и да погледна в плика. Убеден бях, че не може да е нещо значимо, защото моите „приятели” изпитваха неистова омраза към чековете, а както вече споменах пликчето беше бая мижавко. Какво обаче бе учудването ми, когато вътре намерих десет травъл чека по за 10 000 долара всеки. Ако щете ми вярвайте, но от този момент насетне наистина ме затресе шубето. Щото и без пари ми се струваше чудо, че не ме хвърлиха да поплувам в някой басейн с бетонни ботушки, а със 100 000 долара в джоба, бедно ми беше въображението да си представя какво ли са ми приготвили.
Оказа се обаче, че съм се безпокоил не за каквото трябва. С пристигането ми в Лондон отседнах в един луксозен хотел и докато си пиех питието, видях по телевизията как южноафриканската полиция ровеше из бюрото ми, а някакъв адски свиреп тип обясняваше, че съм разорил собствоноръчно две банки. Стана ми любопитно и преди да се напия и да загубя нишката ми светна в каква далаверка се бях набъркал.
Руснаците бяха наели офис в една от най-скъпите сгради в Йоханесбург и ми бяха създали „имидж” на преуспяващ бизнесмен. Фактът, че никой не знаеше нищо за мен само добавял по малко пипер в ситуацията. Сега разбрах, че на мое име се били водели преводи за повече от 30 милиона щатски долара, инвестирани в двете банки. Съвсем естествено, след някой и друг месец, когато съм поискал да получа кредит от тях, те направили проверка и установили, че не дължа никому нищо, а напротив – съм гъбав с мои лични пари. След като проверката не показало нищо съмнително, банките се решили и ми отпуснали „малък” кредит от 5 милиончета. Точно в определения срок, аз съм върнал парите, барабар с лихвите. Когато малко по-късно съм подал втора молба за кредит, този път за близо 80 милиона, банките не намерили как да ми откажат и.... ми ги отпуснали. Когато обаче наближило време за погасяване на дълга, те с неудоволствие разбрали, че съм напуснал страната с редовен полет за Лондон.
Естествено послушах дословно съвета на руснака и напуснах още на сутринта Англия. Колкото и да бях „ампе” в международните дела, знаех, че не е майтап да имаш Интерпол да ти диша във врата.
***
Миро поспря за миг, избинокли с удовлетворение пълната си чаша и продължи почти замислено:
- Дълго време след това се крих насам натам, докато позатихнат нещата. Знаех, че куките са идвали в къщи да подпитват баща ми дали не знае къде съм и не си правех илюзии. Постепенно обаче времето си свърши работата и нещата се уталожиха. И въпреки, че съм си тук и никой не ме закача, аз дълго време нямах мира от един въпрос: - Защо по дяволите, руснаците не ми светиха маслото. Щеше да е много по-сигурно за тях, да не говорим, че щеше да им излезе и по-евтино. Едва наскоро започна да ми просветва. Ако ме бяха претрепали, местната полиция и Интерпол щяха да се усъмнят, че са ги изпържили. Като ме оставиха жив, гадовете подхвърлиха кукичка със стръв, които ченгетата не можеха да не захапят. Така де, човекът си е жив и здрав и щъка по Европата – значи паричките са у него, нали?
- Хитряги! – продължи той. Ама на мен не ми пука. Тая къща там виждаш ли я? – обърна се той към мен – на баща ми е, ама аз му я купих. Така че и за мен остана нещо от милиончетата, хи, хи.
И после съвсем не на място продължи:
- Напоследък обаче нещо не ме свърта тук. Все ми се върти в акъла какво ще стане да прескоча аз пак до ЮАР, а? Така де, нали вече и аз съм нещо като местните, санким – африканер – завоевател демек!
Зинах с цяла уста и не знаех какво да кажа. После си казах, че това не е моя работа. Щото той човек каквото сам с надроби – и Господ не може му стори, нали?
София
20 Март 2006
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 18
