Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10.2009 18:42 - БИСО, ИЛИ РЕЦЕПТАТА ЗА ЕМИГРАНТСКИЯ УСПЕХ
Автор: zackv Категория: Забавление   
Прочетен: 709 Коментари: 0 Гласове:
0



Този текст се явява продължение на ЕМИГРАНТСКИ ПАРИ, първия разказ от цикъла ЗАВОЕВАТЕЛЯТ. Ако забележа интерес към тази поредица, ще продължа с още заглавия. Петнадесет години емигрантски живот са достатъчно време за да отпадне грозното и ненужното и да изкристализира веселото...

Ще се радвам много на всеки отзив, стига да е от сърце.

Автора


Беше към 18.00 часа когато се затътрих към летище ”Дорвал”. Честно казано не се чувствах възстановен след опита ми да забогатея като уличен продавач на вестници и нямах желание дори да стана от леглото, но бях обещал на Стоби да посрещна приятеля му и не исках да изляза несериозен.

По едно време се зачудих как ще го позная. Знаех само че ще пристигне с много багаж, но за проклетия от неговия полет смъкнаха такова количество куфари, денкове и сакове, че наистина ми бе чудно как въобще тоя самолет е успял да излети. Впрочем, страховете ми излязоха напразни. Познах го веднага. По-точно казано, видях нещо, което бе така нетипично и странно за едно канадско летище, че не можеше да е никой друг освен някой нашенец. Не зная на какво се дължи това, но ние си личим отдалеч в чужбина. Особено мъжете. Но да не се отплесвам. Видях един денк, който се придвижваше към изхода явно със силата на провидението. Малко по-късно видях и две къси крачета, които се подаваха отдолу му и заключих, че това е моят човек. Невъзможно бе да е друг. Никой нормален канадец или американец нямаше да се завре доброволно под нещо, което можеше да му скърши врата във всеки един момент, като при това го обхващаше отвсякъде и висеше отпред и отзад по около метър. Сакът наистина беше феноменален. Подозирам, че това чудовище бе произведено за съхранение на хокейни стикове или като калъф за мотопеди. Както и да е, истината бе, че само някой с много богато въображение можеше да си представи че това чудо може да мине за сак, а още повече, че може да го тътри по самолети.

Приближих се до самоходния денк и си казах името. Отдолу се чу нещо като въздишка и... товарът полетя към земята. Човечето което се показа имаше тъмна коса и очи и ако беше с 20 сантима по-висок, можеше да мине и за хубавец. В момента обаче предизвикваше асоциации със запотено хипофизно джудже на края на силите си.

- Ти ли си Бисо? – изстрлях аз с възможно най-приятелски тон.

- Ъхъ – бе лаконичния отговор. После се усмихна приветливо и... всичко се промени. Усмивката му бе открита и искрена и предизвикваше почти моментално доверие у събеседниците му. Това го разбрах по-късно, но почувствах чара му още тогава, на летището.

- Сигурно си уморен, казах аз, и допълних – дай да се качваме на рейса, че има доста път до в къщи.

Малко по-късно си дадох сметка, че мастодонта, който Бисо носеше със себе си не би затруднил единствено персонала на товарно пристанище. В автобуса шофьорът изпадна в тих делириум като ни видя. От една страна не бяхме единствените с куфар или сак в рейса. Все пак качвахме се от летище, нали? Само че, сигурен съм, за пръв път някой се опитваше да качи в рейса нещо, което можеше да е и двигател от Джумбо в калъф. Отгоре на всичко проклетият денк тежеше цял тон и въпрки добрата форма, в която се намирах по това време надали бихме се справили сами да го качим в автобуса, ако шофьора не ни бе помогнал. Което не може да се каже за прехода между метрото и къщи. Разстоянието не бе голямо, но не и в този случай. Проклетото нещо тежеше като че ли бе пълно с метални отливки и теглото му като че ли се удвояваше с всеки изминат метър.

Когато пристигнахме, лично на мен ми бяха необходими двадесет минути престой с изплезен език и две големи чаши скоч за да дойда на себе си. С Бисо беше по-лесно. Той просто се тръсна с изплезен език на един стол и щом се възстанови дотолкова за да може да направи нещо, просто ”доуби” бутилката.

По едно време до такава степен се съживихме, че започнахме да се оглеждаме, досущ два помияра на ново място. Моят събеседник беше не по-висок от метър и шейсет и пет. Имаше правилни черти на лицето и одухотворен поглед. Имаше хубава права черна коса, която решеше на път. Освен това беше доста космат и не го криеше. Хареса ми от пръв поглед. Хареса ми и с това, че имаше чувство за хумор и не го криеше. Ох, как ми липсваше някой с когото да можех да се пошегувам по това време!

- Гладен ли си? – реших аз да се правя на домакин.

- Цъ – беше лаконичния отговор. – В самолета дадоха нещо, а и да ти кажа така съм уморен, че не ми се мисли за храна.

- Както искаш. Ето ти банята, ето ти хладилника. Ако си промениш решението де.

После му нагласихме нещо като легло на пода и аз пуснах телевизора за да не преча на гостенина си да се пооправи.

Бисо наистина се оказа капия от класа. Имаше особеното свойство да променя хората и нещата, с които влезеше в контакт. Не искам да го изкарам ангел. Напротив. Много често промяната се състоеше в това, че хората се изнервяха, а предметите отказваха категорично да служат по предназначение. Но имаше и обратните случаи. Това наистина бе забележително негово качество. Почти никой и нищо не можеха да останат безучастни в присъствието му.

Говореше много и не винаги премисляше това, което казваше. Затова пък някаква странност на паметта му позволяваше да запомня в детайли това, което е казал и можеше да се цитира сам себе си почти дословно след произволен период от време. Беше егоцентрик и егоист и не го криеше. Смяташе другите за средство, подарено му от съдбата за да си изкара момента по-приятно, но го правеше ненатрапчиво и хората често го отдаваха на желанието му да се прави на оригинален и му прощаваха.

На втората вечер от престоя му при мен го попитах така, колкото да се намираме на работа:

- Какво прави днес?

- А-аа, обикалях да търся жилище. – После се подсети, че не ми е казал още нищо за себе си и заговори някак извинително. – Ожених се преди шест месеца и сега чакам жена ми да пристигне за да се съберем.


- Бре, ами че то излиза, че ти си се оженил и веднага си емигрирал, бе. – не се стърпях аз. – Нали казваше, че си дошъл преди толкова време тук?

Нахилен като варен картоф, Бисо се кефеше.

- Горе – долу, ама не съвсем. Първо емигрирах, после се ожених. И като видя объркването ми, продължи: - Запознахме се в Куба. Аз трябваше да кацна в Гандер с Аерофлот, ама пустите му руснаци да вземат да сменят самолета в последния момент и ... се оказало, че на новия не му трябвало да презарежда гориво и не кацна там. Така се отзовах в Хавана с 1200 долара в джоба и обратен билет за София след една седмица. Не се чуди, че имах толкова много пари. Това бяха спестяванията на майка ми за цял живот. Когато тръгвах сама ми ги даде и не ми позволи да обеля и дума против.

Бисо се повъртя малко на стола, като да имаше циганска пепел в задника, после запали цигара и продължи да ми обяснява как късмета може да се окаже по-важен от всичко:

- Запознах се с Ана още на летището. Нейният самолет идваше от Каракас и кацна почти едновременно с нашия. Кубинците нещо пообъркаха багажите на двата полета, така че докато ги отделят имах възможност да се поогледам и да я „засека”. Не искам да се хваля, ама като дойде тук ще я видиш. Наистина е много хубава, но не това бе най-важното. В нея има нещо, което не бях срещал преди. Непосредствена е и открита и някак, по детински свежа...

Докато моя нов приятел се разтапяше в спомени по половинката си, имах време да се замисля за това колко странно е устроен понякога живота ни. Убеден бях, че събеседникът ми можеше да ме продаде на някой робски пазар, само да му се наложеше от обстоятелствата. При това без да се пазари много. Просто такъв бе характера му и той дори не го и криеше. Жените го интересуваха само като обект, който допълваше неговото Аз с нещо, което той самият не можеше да си осигури. Затова те бяха за него ценни... обекти за временно ползване и нищо повече. И същият този човек се разтапяше като сладоледена торта като заговореше за някаква 18 годишна пикла, с която се запознал и поживял „цяла” седмица в Хавана. Да се шашне човек, а?

Без да обръща внимание на замислеността ми, моят събеседник продължаваше да каканиже:

- Заговорих я доколкото можех на английски, но се оказа, че тя почти не го говори. Аз знам няколко фрази на испански. Все пак се разбрахме, че тя е венецуелка а аз българин. Разбрах в кой хотел е отседнала и без много да му мисля, отпраших и аз натам. За мой късмет имаше свободни стаи и така станахме съседи. Няма да ти разправям в детайли какво стана после, щото надали това е важно. Ще ти кажа само, че малката наистина ми взе акъла. Току що била завършила някакъв католически колеж за девойки и татко й й купил билет да се поразходи до Куба за да си почине. Представяш ли си, момето почти ми показа сертификат, че е девствено!

Не бях съвсем наясно какво точно влагаше Бисо в този изблик на емоции, когато ставаше дума за сексуалния етап на развитие на половинката му в момента на запознаването им. По-скоро и сега съм убеден, че Егото му бе силно повлияно от факта, че на тоя свят все още се срещали и такива явления и, което за него бе къде – къде по-значимо, че точно на него му се бе паднало да „се облажи”. Като го гледах как се върти в стола от блаженство при спомена за изживяното, без да искам си помислих колко несправедливо е устроен този свят и какво разточителство е да бъдат хранени свинете с конфитюр от рози.

- Отгоре на всичко, - продължаваше нашият Казанова, - малката е солистка на телевизионния балет в Каракас. Страхотна е!

В този момент Бисо приличаше на валяк, набрал скорост по нанадолнище. Май нямаше земна сила, която можеше да го спре, а аз и нямах желание за това. Оставих го да продължи.

- Особено ми помогна да се сближим фактът, че баща й се оказа председател на съюза на художниците вън Венецуела.

Зинах от учудване. Такова съвпадение чак не бе за вярване. Самият той страшно се фукаше с това, че е художник. Завършил Художествената академия в София и... духнал да си търси късмета някъде, където ще оценят таланта му, „че то в България, нали знаеш...”. За знаене, знаех. Ама чак пък такъв късмет като неговия! Да се изтърсиш без да искаш в друга държава, да срещнеш мацка, дето хем е млада, хем красива и отгоре на това със „сертификат за девственост”, че и като бонус отгоре – да се окаже щерка на папата на художниците в родната си страна, е това наистина си го бива, а?

Казах му го и той се позахили под мустак. Явно и на него му бе ясно, че така падналата му се комбинация не е нещо, което може да си позволи да изпусне, а и като го гледах, май нямаше никакво намерение да го стори.

- Та ти казвам, - продължаваше да нарежда тихо той, - след седмица я посрещам. Техните щели да се побъркат като разбрали каква сме я свършили в Хавана, ама вече нямало накъде. Освен това малката е влюбена в мен, а нали ги знаеш какви са чувствени латиноамериканците, направо ги заплашила, че ще ги остави и... те кандисали. Къде ще ходят, - завърши той пледоарията си и ме изгледа победоносно, все едно, че бе откраднал и омаял моята дъщеря. Не му опонирах, защото в действителност тази история не ме засягаше, но все пак го попитах къде смята да настани жена си. Този практичен въпрос го накара да даалдиса в дълбок размисъл и когато изплува имаше далеч по-малко юначен вид. Проблемът ми бе ясен. Бисо поназнайваше малко английски, но не отбираше и препинателен знак от френски, който си е основния език в Монреал. Освен това, естествено нямаше никаква кредитна история в града и никой хазяин нямаше да се съгласи да експериментира с него дали в края на месеца ще бъде в настроение да си плати наема. При тези условия перспективата да инсталира новопристигналата си Дулцинея под някой мост бе съвсем реална, а той далеч не бе такъв глупак да не си даде сметка, че така оформящите се битови несгоди могат много лесно да охладят горещите но неукрепнали чувства на любимата.

Ето защо той се обърна към мен с очи, пълни с надежда:

- Дай някакъв съвет бе, братчед! – Вече бяхме и роднини... – Иначе голям проблем ми се оформя.

- Единственото, което мога да видя в момента като решение е да намерим някое по-голямо жилище и да си делим разноските по наема. Аз съм в града само от няколко месеца, но вече съм плащал наеми и имам някаква кредитна история с банките. Можем да опитаме, но не гарантирам.

- Жив да си, никога няма да забравя какво добро правиш за мен! - провикна се Бисича с всичката искреност на която бе способен. Не че беше толкова способен в това отношение, но поне се стараеше.

На следващия ден се юрнахме да обикаляме по квартири докато ни се подбиха табаните. И както често става, намерихме това, което търсехме на 100 метра от настоящото ми жилище. Беше позанемарен, но удобен... седем стаен апартамент с множество холове, две бани и два балкона. Намираше се на третия етаж на една къща и имаше предимството, че бе разположен над един „депаньор” или казано по нашему, малък квартален гастроном. Съдържателите бяха китайци, което имаше както предимства, така и недостатъци. Ма то какво ли пък е еднозначно в наши дни? От една страна, хубаво бе че и те бяха емигранти, защото се стараеха да пазят чисто и да не вдигат много шум. От друга обаче, миризмите от продуктите им се възнасяха съвсем безплатно към нас и ни облагородяваше с такива аромати, които средностатистическия българин не е сънувал, а в някои случаи предизвикваха асоциации с не дотам приятни неща. Собственичката на апартамента също бе китайка, но от друг „сой”. Имаше частна медицинска клиника, и лекуваше дюстабан и болки в гърба посредством стелките на д-р Шол. Шантава работа, но явно доходоносна.

Имах известни трудности да я убедя, че няма да й въртим номера с наема, но имам чувството, че опъването от нейна страна беше по-скоро проформа. По това време желаещите да наемат апартамент-акселерант, конкурент на Тюйлери и Бъкингамския дворец, в Монреал не бяха кой знае колко на често. И то не понеже наемът бе висок. Напротив, беше по-скоро символичен. Проблемът бе, че това чудо трябваше да се огрява някак, а „творецът”, който го бе проектирал, бе забравил, незнайно как, да го снабди с втори кат прозорци. Който е живял на Север знае, че това там си е просто необходимост. Така че наследничката на Поднебесната империя прекрасно си даваше сметка, че за нея е по-изгодно ние да сме вътре, та поне да не й замръзнат водопроводните тръби. Така или иначе, симбиозата на интереси бе налице и... ние тържествено се нанесохме. Пооправихме малко тук-там, нацвъкахме перденца, обиколихме по приятели и по магазини за мебели втора употреба и след няколко дни складът придоби дори уютен вид. В интерес на истината трябва да спомена, че Бисо беше неуморим. Явно изпитваше тръпка от непознатото усещане да свива гнездо за някого, а не да краде каквото е намерил вътре за себе си.

И денят дойде. Сутринта отидох на работа както всеки ден, но когато се прибрах, вече бяхме трима. Първото ми впечатление от съпругата бе... ами, приятно. Девойчето бе дребно, но изключително съразмерно. Имаше силно изразени индиански черти, но някак притъпени от примесите на „бяла” кръв. Това, което ме впечатли обаче бе начинът й на поведение. Умееше да се държи като кралица. Не че съм познал много кралици в живота си, но царственото си й идваше отвътре, няма майтап. И имаше подход към хората. Това го установих и по-късно. При среща с нов човек просто моментално променяше подхода си към него и почти винаги успяваше да го предразположи, при това без да й се налага да прави компромиси със себе си.

Никога няма да забравя първата вечер след пристигането й. Двамата с Бисо се надпреварвахме да й обясняваме колко леко и приятно се живее в града, убеждавахме я, че това е едно от най-сигурните места по света и привеждахме примери, та чак се прехласнахме. И наистина го вярвахме. До следващия ден.

Прибрах се както обикновено към шест и още с отключване на входната врата чух странни хлипащи звуци. Не разбрах веднага какво е, но като влязох в кухнята, видях един крак да стърчи иззад хладилника и хлипането се засили. Хвърлих се натам и видях новоизлюпената госпожа да реве, явно изпаднало в нервна криза. Като ме видя ми се хвърли на врата якой же любим и взе да цвърчи на испански с такава скорост, че се съмнявам че бих я разбрал даже и да бях закърмен с този диалект. Естествено гледах да я успокоя, ама все поглеждах къде се е дянал Бисо, щото хич не ми се искаше да ставам детегледачка на гладен стомах. По едно време и той се зададе и като видя че благоверната реве изгуби и ума и дума. Минаха не по-малко от 10 минути докато успяхме да свалим скоростта на изговора й до ниво, на което той можеше да се включи в комуникацията с нея. Обяснението й просто ни шашна. Към 3 часа след обяд, нашата се показала на задния балкон за да простре някакво бельо. В двора на сградата кротко щъкали двама – трима китайци и пренасяли някакви чували вътре и вън от магазина. Отпред било спряло едно BMW „седмица” с някакъв ужасно дебел китаец на волана. Изведнъж пред паркинга спрял голям черен Джип. Стъклото на пътника се спуснало и... отвътре се отпочнала една автоматична стрелба, не ти е работа. „Баварецът” станал буквално на трески, а дебелият китаец вътре натежал с цяло кило олово. После патакламата затихнала също така внезапно, както и започнала. Джипът си заминал, а на негово място, сякаш са чакали зад ъгъла се появил един взвод ченгета, кой от кой по-сериозни. Бисовата изгора видяла всичко от балкона, но и нея я видели. Една мома-полицайка се качила по витото стълбище и взела да й задава въпроси на де що свари език, само не опряла до спанския. Да, ама нашето моме така се панирало, че и него го забравило, та не могло да обели и препинателен знак. Жени! Кво да ги правиш?!?

Полицайката като видяла, че се има работа със заклета последователка на Сфинкса, да вземе да й посочи към полицейската кола и да почне да я кандърдисва да се качи вътре. Да, ама не. От шубе нашата почти се била изпуснала в гащичките и вместо да се повози и да изпълни гражданския си дълг като помогне на правосъдието, да вземе да й спретне една оригинална истерична криза. То било вой, то било пъшкане, то било влачене по пода. Полицайката явно чак се шашнала, щото противно на адета на тази порода, дето не се впечатляват много от човешки чувства, я оставила на мира да се поосафари и слязла долу да помага на колегите си да събират гилзи. И въпреки, че ги имало бол, след по-малко от 10 минути на нашата тераса цъфнали цели трима полицаи и започнали отново разпита на Ана оттам, откъдето го била зарязала колежката им, санким – отначало.

Милото дете! Какво му дошло до главата. Още не била смляла манджата от самолета и вече била важен свидетел в процес на разследване на мафиотски игри на китайци в Монреал. Егати късмета! Впрочем, нямало какво да прави. Полицаите съвсем недвусмислено й показали, че не обичат да се шегуват често, а и тази година вече са го правили. Така че нищо не й оставало освен да се повози на полицейска кола и да снесе видяното в полицейското управление. Не зная колко им е помогнало това на полицаите, но мога да кажа с ръка на сърцето, че когато по-късно Бисо се опита да й обясни, че „това все пак, виждаш ли, може и да е било случайно стечение на обстоятелствата”, получи такава задтилка, че само вродената дебелина на черепа му го спаси от тежка форма на комоцио. Искам все пак да подчертая, че това бе единствения случай когато видях Ана да се отнася така към него. Като цяло, това момиче беше много нежно и любвеобилно и безкрайно предано на късокракия сатир до себе си.

И за да не ме обвините в пристрастност, искам да ви разкажа как се развиха нашите отношения по-късно.

Минаха няколко седмици и животът като че ли навлезе в някаква форма на рутина за нас. Аз ходех на работа, Ана се опитваше да научи малко английски та белким започнат да си обменят и мисли с любимия, а Бисо се зае да рисува като луд. Понеже си имахме стаи в изобилие, той си избра една със стъклена капандура на покрива и почти се пренесе в нея. Излизаше оттам само за по няколко минути на ден за да нацелува младата господарка на големия дом. На нея този начин на живот явно й харесваше та не мрънкаше. Аз обаче си давах сметка, че поради несъвършенствата на капиталистическия строй към края на месеца ни чакаха неприятни изживявания, свързани с плащането на наема. Излъгах се обаче. Малкото женче беше донесло със себе си достатъчно от презрените зелени знаци за да могат да прекарат някой и друг месец с любимия отдадени изключително на взаимно изучаване. Какво пак, това ме устройваше и аз си траех. Един ден обаче, след като се върнах от работа, Бисо влезе в стаята ми и надуто заяви:

- Брато-оо, мисля, че дойде денят да ти покажа творчеството си.

Естествено на такава покана не се отказва и аз с интерес се замъкнах в кабинета му.

Онемях от вратата и по-добре. Щото ако му бях казал за първата си асоциация, можеше и да ме няма сега да ви изливам душа и сърце. Стаята бе пълна със скъпи позлатени рамки, нахвърляни без ред където могло. В рамките обаче се мъдреха риби. Малки, големи, рибета със златни кантове и такива в постно синьо. Лудница от риби. При това стилизирани, да не си помислите, че става дума за някакви шарани! Ама как, ще ви замоля! Бисо явно бе свикнал да наблюдава известно стряскане у посетителите си при първия им досег с рибената менажерия, затова започна с тон на професионален гид да ме осветлява относно детайлите при замислянето на всеки от плаващите шедьоври. При това той бе така убеден в качествата на „творбите” си, че и през ум не му минаваше, че причината за онемяването на аудиторията му могат да са други освен върховно възхищение.

По принцип съм свикнал да се лаская, че имам здрави нерви. Малко по малко дойдох на себе си и дори успях да проявя учтив интерес към някои от най-монументалните екземпляри в колекцията. Бях осветлен относно всички детайли при създаването им. От замисъла до полагането на златното покритие, което почти неизменно съпътстваше пръкването на всеки рибешки урод. Защо злато, на този въпрос и до днес отговорът ми се изплъзва. Просто на творецът му се харесваше, а може би си мислеше, че така, с повечко лъскавко по тях, продуктите му ще имат по-малко гастрономичен вид. Бога ми, не зная!

От този ден нататък започнах да гледам с друго око на моя съквартирант. До тогава знаех, че е „гявол” момче, ама сега вече бях сигурен че трябва да е „баш гявол”, щом можеше да намира аудитория да се наслади на подобни изпитания за човешкото възприятие.

Междувременно месеците се сменяваха и животът си течеше все така монотонно за нас. Веднъж един приятел, който се имаше много с местната гръцка колония ми спомена, че попът на една от техните църкви търсел човек да му поукраси църквичката. Веднага се сетих за Бисо. Вечерта му предадох предложението, но малко ме беше страх, защото не знаех дали от толкова рисуване на морски деликатеси на нашия художник не са му изветрели способностите да рисува други обекти, хеле пък с религиозна тематика. Бисо обаче подходи като професионалист. Срещна се с попа и така го омая, че онзи му даде веднага ключа от църквата и пари за първите разходи.

На следващия ден Съзидателят дойде в ателието, в което работех като фотограф и ме попита направо:


- Брато, не можеш ли да чопнеш от шефа ти един проектор бе?

Зинах. В Канада човек се радва когато намери работа и не си играе с късмета като задига оборудване от шефа си. Опитах се да му обясня това, но като „човек на изкуството”, при това с либерална позиция в обществото и още по-либерални разбирания за собствеността (чуждата де, не неговата), явно обясненията ми не достигнаха по-далеч от ушната кал на събеседника ми. Накрая се споразумяхме да говоря с шефа ми да наемем проектора за два дни.Шефът беше разбран човек и като разбра, че уредът ни трябва за бизнес, даде ни го на символична цена.

Обзаведен така с новото техническо средство, Бисо се настани в подземието на църквата и започна работа. Преснимах на цветни диапозитиви църковните мотиви (естествено безплатно), които той щеше да „пресъздава” и ги проектирахме на едно предварително опънато в рамка бяло платно на стената. Бисо се качи на една голяма маса и... за два часа скицира целия шедьовър с въглен, като се стараеше да е колкото се може по-близо до оригинала. Искрено казано, докара доста добра прилика. Изображението представляваше някакъв умиращ светец, полегнал на земята, в ръцете на друг светец. Над тях в небето се носеше Господ и ги сочеше с пръст. Не съм спец по тия неща, но ми се струва, че това е доста популярна картинка. Виждал съм я в не една черква. Липсата на оригиналност ни най-малко не намали ентусиазма на нашия приятел. Нахвърли се на работата с истински хъс и само за седмица боядиса платното до степен почти всеки да може да разпознае без грешка за какво става дума на изображението. При това, докато работеше Бисо издаде строга заповед никой да не влиза за да не му се сецнело творческото въображение. Естествено въздържах се от коментар, доколкото само аз знаех как бе прекопирано изображението и не исках да бъда обвинен в липса на съпричастност към творческия му процес.

По едно време обаче, някъде към края на седмицата се открои един сериозен недостатък в изображението, който едва не провали цялото начинание. Бисо бе поставил проектора на земята и оттам прожектираше образа на стената. Поради разликата във височините обаче, образът се бе „разтеглил” в горната си част и се бе „скъсил” в долната. Така, краката на светията бяха излезли възкъсички, докато главата му, барабар с нимбуса имаше вид на промишлен пожарогасител и привличаше прекомерно вниманието на зрителя. С други думи, ако ви трябваше карикатура на библейска тема, имахте си я, ама за поставяне в църква и дума не можеше да става. Естествено, наложи се нашия художник да преработи картината, но в края на краищата попът си получи това, за което се бяха договорили. Като бонус, Бисо му залепи платното за стената с някакво специално лепило и тържествено се закле, че по-скоро църквата ще се срути отколкото неговото произведение да помръдне. И се оказа вярно. Платното просто се сля със стената и създаваше у публиката неподправеното усещане, че гледат оригинална репродукция, според определението на самия автор. Не ме питайте какво точно означава това, защото когато аз самият го запитах какво аджеба означава, той изведнъж смени темата и... ме остави да тъна в неведение.

Само след месец, забелязах, че нещо в погледа на Бисо постепенно се променяше. Имах чувството, че в него се появи нещо като страх, но тъй като не знаех с какво да го свържа, отдавах го на моята мнителност. Един ден обаче всичко се изясни. Дойде при мен и започна отдалече:

- Аче, трябва да ти кажа нещо. Напоследък хич не съм добре финансово и понеже и двамата със жената сме без работа, май ще трябва да се разделим. Тоя апартамент не е скъп, ама аз намерих нещо, дето ще ни се хваща още по-евтино.

Не мога да скрия, че ми стана неприятно. Знаех, че това ще се случи някой ден. Така де, китайката може и да не беше някакво светило на бизнеса, ама надали щеше да се съгласи да замени Бисовата част от наема срещу съмнителното удоволствие да съзерцава някой рибешки изрод, при това стилизиран и със златце по края. Да не говорим, че самият Творец надали щеше да „падне” толкова ниско да й го предложи.
Така че преглътнах яда си и се запътих да обяснявам на хазяйката защо след края на месеца ще трябва да се задоволява само със спомена за нас.

Не ми се иска да си спомням разразилата се сцена. Дребното женско подскачаше като пуканка в тиган и все напираше да търси някакви щети от нас. Аз пък й обяснявах с най-мило изражение, че моят приятел е неплатежоспособен и, че на мен седем стаен апартамент ми идва малко нещо в повече. Естествено, накрая тя клекна, но както си му е реда, направи всичко възможно да не се чувства сама в яда си.

След една седмица, Бисови се изнесоха. Посред нощ. Към 2 часа чух някакъв шум на двора и като излязох ги заварих да товарят един малък камион с покъщнина. Като ме видя, Бисо дойде до мен и с едно изречение ме осведоми, че си тръгват. Сигурно е очаквал да си помисля, че бягат, защото наистина имаше гузен вид. Защо го направи през нощта е загадка за мен дори и днес. Познавах го вече доста добре и не очаквах дитирамби или благодарности, но начинът по който се сбогува ме изпълни с гордост. И до сега съм уверен, че съм живял няколко месеца с най-големия егоист в цяла Канада, а може и в Северна Америка. За него светът съществуваше за да му дава от благата си, а хората наоколо живееха единствено за да могат да му правят услуги. Когато нямаше вече нужда от тях, те просто преставаха да съществуват за него. Какво пък? Трябваше да съм доволен от научения урок. Ами ако му бе хрумнало да ми удържи наем за времето в което бях имал „удоволствието” да съществувам около него?!? Бррр...!

Графоманъ

София 14 април 2005

© Захари Христов Върбанов Всички права запазени.
Публикувано: 2005-04-20



Тагове:   хумор,   успех,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zackv
Категория: Забавление
Прочетен: 91879
Постинги: 54
Коментари: 117
Гласове: 18
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930