Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10.2009 18:42 - БОРЧЕСКИ ОБЯД
Автор: zackv Категория: Забавление   
Прочетен: 639 Коментари: 0 Гласове:
0



Още един разказ от поредицата ЗАВОЕВАТЕЛЯТ. Връзката с другото, написано в нея е единствено Канада и българската емигрантска среда там. Както в повечето от моите разкази, опитвам се да ви предам смешното, веселото и да ви предоставя нещо , което да ви разсмее. Ако не успея, значи един от нас не си е свършил работата: аз да напиша нещо разтоварващо, а вие - да отворите душите си.

Автора

Беше огромен мъж. Без майтап, тежеше не по-малко от 160 кила. При това не изглеждаше ни най-малко затлъстял. Излъчваше усещане за могъщество и сила, въпреки че сигурно бе задминал шейсетака. Само че, беше забравил да даде мигач...

Като го слушах как словоохотливо разказва история след история си мислех, че си е сбъркал професията. През турско по нашите земи е имало такива образи. Карагьозчии им викали. Без тях нищо не можело да се случи – ни сватба, ни погребение. Впрочем, тоя тук май не ставаше за погребения. От него лъхаше такава жизнена сила, че като нищо би изправил и мъртвец и после, тюх, язък за мероприятието. Виж, за сватба ставаше, ама ако питате мен, добре би било да го държат далеч от младоженците. По две причини:

Първо, от него думата не биха могли да вземат. А нали все пак по някое време от тях се очаква да кажат „Да“? И второ, язък за сватбата! Щот сватба без пиене не става. Не иде някак. А нашият човек и пиене бяха две взаимно отричащи се величини. С три думи, ВРАГ НА АЛКОХОЛА! Отвсякъде. Само да мерне някъде на хоризонта бутилка и... пиши я в преразход. И при това не беше дребнав. Унищожаваше с еднаква стръв уиски, коняк, водка и бира. При това не се формализираше за детайли като поредност на питиетата или количеството им.

Запознах се с Митко на гости при общ приятел и десет минути по-късно имах чувството, че го познавам от преди да се родя. И като гледах хората наоколо, комай не бях единственият, дето си мислеше така.

- Та, казвам ви - продължаваше да ни „обработва“ той, - на времето бях национален състезател по ватерпол, санким водна топка. Пътувахме доста по света и често деляхме стаята в хотела с други спортисти. Веднъж бяхме в Ню Йорк на един международен турнир, ама отпаднахме рано–рано и ръководството реши да изчакаме борците, за да ни приберат заедно с един чартър. Разбира се, бях доволен. Кога друг път съм си мислил, че ще мога да поразгледам града на спокойствие, без да ме е страх, че ще закъснея за среща или тренировка. Та, както си разхожам аз новите панталони по някакво авеню и гледам задава се Вальо-борчето. С него деляхме стаята в хотела. По-късно на него му излезе късметът, стана вице-Европейски шампион, ама тогава беше един такъв тих и смотан, не ти е работа! Често го майтапех, че като е такава „Мека Мария“, да вземе да пита противниците си дали не биха имали нещо против, ако ги положи да полегнат по гръб. А той само ми се усмихваше, един такъв свитичък..., абе мани, мани. Не за борец, а за сервитьорка не ставаше с тоя характер на млада булка, ама нейсе!

Да де, ама сега като го видях веднага ми направи впечатление, че нещо не е наред. Очите му, обикновено честни и открити, сега гледаха някъде в страни и нещо все не го свърташе на едно място. Отначало го подбазикнах малко, но постепенно взе да ме хваща шубе да не е направил нещо лошо и малко по малко го навих да ми се изповяда. Не знам защо настоях, но после и аз не знаех на къде да гледам. Със сигурност обаче не смеех да гледам към него. Щото беше аверче, а не знаех дали ще издържа да не се захиля и... да го обидя.

Впрочем, съдете сами.

Него ден Вальо имал да катурне „само” един чех и то чак към пет часа след обяд, така че и той решил да поопознае мегаполиса. Речено – сторено. От авеню на авеню, от магазин на магазин, ха това да види, ха тук да се позавърти и... огладнял. Рекъл да опита какво пък толкова му е особеното на тоя пусти Мак Доналдс и се напъхал в един. Да де, ама нали и той като мене е на голямо Вие с чуждите езици, вземало нашто момче да разглежда снимките по стената, та белким да хапне и той нещо, щот квот му куркало в червата... не ти е работа. Колкото до избора, не е да нямало. Хората явно са се сетили, че не всеки мож да мели по тяхному, щот доста снимчици били изтифосали, та момчето никакъв проблем си нямало с избора. И, за да не е пишман, вземал си той един голям сандвич, па и една супичка, че то без готвенко наш човек бива ли? Момето зад щанда гаче ли поусетило, че не е много в час с материала, та рекло да се направи „ларж” и му отрупало табличката с де що свари сламки, сол, чер пипер, кетчууп и какви ли не още дивотии. Един вид – гостоприемството на Мак Доналда не знаело граници. Нашичкият схванал, че е станал център на внимание и скромно се изчервил, колкот да покаже, че е възпитан човек. После отнесъл целия тоя багаж до едно масе и хък да седне и да кусне, гледа нема му черпака. Унесен в неземното видение оттатък тезгяха, да вземе, па да забрави да си вземе лъжица. Е, голема работа! Рипнал той юнашки и се завтекъл обратно, ама нъц. За има – нема 1 минута, в заведението били нахълтали още десетина клиента и естествено се наредили на опашката. Позагледал ги Валето и изпаднал в едни долни колебания. Ами кат не им знае адета на тия по Щатско? Да вземе да се пресегне, па да си вземе една лъжица, ами ако тука не е прието така? Да вземат да го гледат на кестерме, това значи най-много го мразел. Не че му пукало много, ама още си спомнял как опразнил оная закусвалня в хотела в Осака по-лани. И там така му се беше сторило, че го гледат накриво, а една кльощъва японка направо му се изхихика в лицето. И от къде да знае, че това не било закусвалня, а конферентна зала. Да, ама му го казаха чак после, след като ги изхвърлил всичките и седна да си се нахрани сам, но доволен. И досега го беше срам от този случай, та се беше зарекъл да не прави повече така, пък и на тренера обеща...

Та като поразмислил, Вальо решил да не рискува и кротко се наредил пак на опашката. При това опашката шавала доста бързо, та има–няма 2-3 минути и нашият човек се запътил към масата с лъжица в ръка и с усмивка на уста, за да погълне законно полагащите му се калории. Да, ама не съвсем. Щот с ужас установил, че някой се е възползвал от неговото отсъствие и се е настанил на мястото му. При това тоя някой бил не кой да е, а огромен чер като катран негър или както им викат по тия места – афроамериканец. Вальо онемял. То бива нахалство, бива резил, ама това вече на нищо не приличало. При това натрапникът явно го бил наблюдавал и разбрал за затруднението му с лъжицата, защото доволно му кусал от супата със собствен прибор.

Нашето момче бая се замислил дали не е в правото си да забрави доброто възпитание и да позачисти тавана с натрапника. Нямал никакво съмнение в способностите си да си достави това малко удоволствие, но го възпирала изричната инструкция на тренера още на аерогарата, че в никакъв случай не бива да се бият местните. В смисъл, че и те били хора, а пък местните ченгета пък напротив – въобще ги немало по човещината, та изобщо, по-добре било да ги отминаваме в гордо мълчание. И все пак, това тук наистина преминавало всякаква граница! Да му яде от паничката и при това да го гледа нагло право в очите! Вальо просто не можал да издържи. Придърпал той едно столе, седнал на него и като вперил поглед в нахалния негър придърпал чинията към себе си и преди оня да се усети, започнал да куса, при това два пъти по-бързо от него. И през цялото време го гледал нагло право в очите. Погледът му говорел повече от всякакви думи. Усетил как това, което е останало от ушите му се зачервило, той прибрал глава в раменете си и всячески се стараел да покаже на чернилката отсреща, че „а шукна, а те утепах”. Ваклият се стреснал. Направо се панирал. Вальо не е сигурен, ама дори му се сторило, че оня почервенял малко, само че не е сигурен. После се опитал да продължи да яде, ама като видел с каква скорост нашият нагъва, решил да свири отбой. Изгледал го с нещо като погнуса, изблеял нещо непонятно и... отплавал. Нашето момче си отдъхнало. Дори се почувствал по-горд, отколкото щял да бъде ако на оня му хрумнела безумната идея да замахне. Така де, за пръв път му се случвало да уплаши противник без дума и без жест.

Огледал се гордо, белким и някой друг е видял станалото, та да има свидетели, ама хората наоколо съсредоточено си преживяли сандвичите и картофките и никой не поглеждал към него. И точно в тоя момент на триумф нещо го резнало, ей тук значи, под лъжичката. На съседната маса погледът му попаднал на поднос с голям сандвич, а до него се мъдрела грамадна Коко Кола и ... супата на нашичкия. Оказа се, че той бил сбъркал масата (ами че те така си приличаха всичките...,) - оправдаваше се после Вальо.

- Та оттогава Вальо стана още по-свит и вече хептен не смееше да се закача с хората – продължи Митко. Язък, такова свястно момче, ма свитичко...
- А, сега ще ви разкажа случая с врабците в Монреал, - продължи Митето.

Ама за това ще прочетете в следващия разказ от поредицата ЗАВОЕВАТЕЛЯТ.

Графоманъ

сряда, 04 Май 2005 г.

© Захари Христов Върбанов Всички права запазени.
Публикувано: 2005-05-04

ЗАБЕЛЕЖКА:

Написах този разказ въз основа на една весела история, разказана ми от един българин в далечна Канада. Човекът представи историята като нещо, което се е случило с негов приятел - спортист в Ню Йорк. 

Нямах никакво основание да се съмнявам в думите му, още повече, че самият разказвач е бивш спортист, участник в националния ни отбор по ватерпол.

Преди няколко дни получих учтиво писмо от господин Светослав Пейчев /Simon Martin/, който ме уведоми, че той самият е публикувал разказ със същото съдържание много преди мен. Той бе така добър да ми изпрати снимки на копия от своята публикация, както и линк към публикуваното на Интернет - http://www.bukvite.com/poem.php?docid=22901. 

Тъй като уважавам авторското право и труда на другите пишещи, аз се съгласих да премахна моя вариант на разказа от всички сайтове, където го бях публикувал. Единственото място, където все още можете да прочетете написаното от мен е тук, в личния ми блог.

Искам да бъда разбран правилно. Господин Пейчев няма никакви претенции по отношение на описанието на случката. Това, в което неволно бях съгрешил бе, че преразказах съдържанието на самия случай без да зная, че друг автор го е разработвал преди мен.

Ползвам се от случая да изкажа моето съжаление за случилото се и да поднеса на г-н Пейчев моето извинение.

Захари Върбанов
27 октомври 2005



Тагове:   хумор,   обяд,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zackv
Категория: Забавление
Прочетен: 91879
Постинги: 54
Коментари: 117
Гласове: 18
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930