Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10.2009 18:43 - ЕМИГРАНТСКИ ПАРИ
Автор: zackv Категория: Забавление   
Прочетен: 676 Коментари: 0 Гласове:
0



Това е първия разказ от цикъла ЗАВОЕВАТЕЛЯТ. Ако забележа интерес към тази поредица, ще продължа с още заглавия. Петнадесет години емигрантски живот са достатъчно време за да отпадне грозното и ненужното и да изкристализира веселото...

Ще се радвам много на всеки отзив, стига да е от сърце.

Автора

Телефонът до главата ми иззвъня рязко и ме накара да подскоча като пуканка в нагорещен тиган. Отворих с мъка едно кръвясало око, но само дотолкова че да се уверя че не е трябвало да го правя. Беше в някакъв отчаяно ранен час и бях повече от сигурен, че някой баламурник е сбъркал номера. Ето защо не си дадох хич зор да модулирам скърцащите нотки в гласа ми, които можеха без усилие да докарат някой по-чувствителен екземпляр до нервна криза. Впрочем, бях спокоен. Не познавах такива чувствителни типове, а ако трябва да сме съвсем точни, не познавах почти никого в този шибан град.

- Мдааа, измучах в слушалката, колкото да покажа че съм на линия, като все пак внимавах да не ми се напукат бърните.

- Ачооо, жив ли си бе? – продра евстахиевата ми ръба гласът на Стоби и... ме накара да зина от учудване. Не се бяхме чували поне 4 – 5 месеца и ми липсваха страшно, той и цялото семейство, но... нямаше избор. Като се бях хванал на хорото трябваше да си го танцувам, нали така?

- Жив съм, жив, ама ш’ ми трябват час – два да свикна с мисълта че съм те чул, - контрирах го аз. – Съвсем ме забравихте, то аслъ сам човек за нищо не става ама поне да бяхте се правили че ме помните, - не мирясвах аз. После скоростно се посъбудих дотолкова, че даже взех участие в нещо като смислен разговор.

Стоби бе човекът който без съмнение бе изиграл най-голямата роля в живота ми. Беше женен за една комшийка и се бяхме сприятелили бързо и ефективно, така, както само хора с почти противоположни характери го могат. Една вечер, докато гледахме видео у тях в кв. Хаджи Димитър, той просто ми съобщи:

- След седмица емигрираме. И като не изчака дори да ми просветне, продължи – заминаваме за Канада. Братовчедът е там от две седмици и след като не са го изяли него с тоя характер, а и още не е в затвора, значи и за нас става. Ти идваш ли?

Ами, какво да ви кажа? Не можах да му откажа и... дойдох.

Сигурно ще ме разберете като ви казвам, че ми липсваха приятелите. Самотата никога не ме е блазнила, а самотата в емиграция е като че ли самото въплъщение на това понятие. Като добавим, че няколко месеца по-късно отидох да си търся късмета сам в Монреал, „само” на 3000 километра от тях, май всичко става ясно, а?

В този момент дотолкова се събудих, че дори успях да задам един смислен въпрос:

- Нямате ли път насам, бе? Много искам да се видим.

- Не, брато, - избуча Стобарев, - нямаме никаква възможност. Но за да не ни плачеш че все си сам, изпращам ти дружка. По-точно, дружок. Казва се Бисер, художник е, и е голям терк. Ще те разнообразява и няма да скучаеш, а и за него ще е от полза да не е сам в Монреал. Горкият знае само малко английски, ама по-добре да не го казва, та белким го съжалят и не го бият много. Пристига в други ден на аерогара Дорвал, със самолетчето в 17.30. Ако можеш, иди му помогни, че ще мъкне доста багаж. Айде сега да затварям, че домочадието дава зор да ходим на разходка. И да ни държиш в течение, ей!

Телефонът отдавна бе замлъкнал, а аз все така продължавах да стискам слушалката в ръка, замислен за странните обрати на Съдбата. Не мога да кажа, че идването на непознатия ме бе стреснало. Живеех доста изолирано, при това въпреки желанието ми, така че малко разнообразие щеше наистина да ми дойде дюшеш. Нямах причина да се съмнявам в преценката на Стоби за хората. Щом той казваше че ми праща „терк”, значи трябваше да е така. Притесняваше ме само въпросът с настаняването на непознатия. Живеех в едностаен бекярски апартамент и дума не можеше да става да приема още някого за по-дълго време. Накрая реших, че човещината изисква да помагаме на хората в нужда и се успокоих с мисълта, че да се намери квартира няма да е по-трудно, отколкото да се купи хляб. Икономическата ситуация по това време не бе розова и предлагането на квартири в града многократно надвишаваше търсенето.

Обладан от тези нови за мен усещания, станах от кревата, взех душ и се приготвих да излизам. Все пак беше събота и ми се искаше да се поразходя из града за да го опозная по-добре. Тогава телефонът иззвъня отново и затвърди усещането ми, че нещо в живота ми не е както бе вчера и преди това.

- На батко сладурчето, станал си вече, а – прогърмя в ухото ми гласът на Емил, единственият ми приятел в Монреал по това време. – Мариета и аз те каним на вечеря. Ще дойдеш, нали?

Мариета бе жена му, бременна в момента в осмия месец с третото им дете. Естествено, нямах никаква причина да отказвам, така че приех с удоволствие.

- Има и още нещо, - не мирясваше Емо. - Искаш ли да изкараш малко парички?

После, сигурен в моя отговор, продължи:

- Един познат има фирма за разпространение на вестници. Предлага по 50 цента за всеки продаден брой. Заставаш на някой ъгъл в центъра и ги предлагаш на шофьорите, които спират на светофара. Нищо работа, а могат да се изкарат малко пари. Навит си нали?

Първата ми реакция беше на сковаване. Вярно, че нямах никаква работа през деня, ама чак пък да се правя на „малката цветарка” във вариант вестникопродавец, е, меко казано това не бе нежната кристална мечта на моето детство, когато емигрирах. От друга страна, през последните месеци неделята се бе превърнала в най-омразният ден от седмицата за мен. Самотата ме подтискаше и предлагания вариант, макар и не идеален щеше да ми спести поредната доза самосъжаление. Ето защо приех.

- Значи отсега се разбираме, че утре ще се чакаме на твоята спирка на метрото точно в 4.30 сутринта. В 5.00 трябва да се срещнем с моя човек за да вземем вестниците. После, той ще ни разпредели по местата където ще продаваме. Към 10.30 сутринта – приключваме. Той ще има грижата да мине и да вземе непродадените вестници. Задържаш твоята част, уреждате си сметките и ... кой от където е.

На другата сутрин, точно както се бяхме уговорили, цъфнах пред спирката на метрото, опакован като космонавт. Термометърът показваше обичайните за Монреал по това време на годината – 22С0, като с нищо не допринасяше за розовото ми настроение. Въпреки, че си бях навлякъл всичко топло, което намерих в гардероба, усещането ми бе че ми предстои една доста неприятна разходка на открито. Все пак, бях поел ангажимент и ... връщане назад нямаше. Nobles oblige, нали така?

Емо пристигна точно на време и след по-малко от 30 минути, някакъв отворен кебекар ни обясняваше нагледно как се омайват купувачите до такава степен, че да си отворят прозореца на добре затоплената кола и да ми подадат 1 долар срещу съмнителното удоволствие да се почувстват осведомени за запекът на някой политик или любовния роман на жена му с някой загубеняк от Холивуд.

Преглътнах урока с все по-засилващо се усещане, че съм допуснал една от големите грешки в живота си и 10 минути по-късно се впуснах в морето от нови усещания, съпътстващи превръщането ми от бивш университетски научен сътрудник във вестникопродавец на консигнация. Намирах се сам на едно от най ветровитите кръстовища в града, температурата противно на всякаква логика започна да пада, а аз се доближавах с всяка измината минута до душевен делириум.

Първо замръзнаха пръстите на ръцете ми. Не можех да подавам вестниците през двата пръста отвори на прозорците на колите, да поемам парите от клиентите и да връщам ресто, без да сваля ръкавиците си. Това категорично бе невъзможно! Не по-малко невъзможно обаче се оказа и да се стопля, каквото и да опитвах. Подскачах, подтичвах, правех резки движения на място, дори по едно време спринтирах на къси разстояния. Напразно! Със същия успех можех да се опитам да се сгрея на спомените си от някое летуване по южното Черноморие. Организмът ми постепенно се охлаждаше и със загубата на всяка калория у мен се затвърдяваше усещането, че изживявам последния си ден. Времето се мъкнеше противно бавно и фактът, че често-често поглеждах часовника си с нищо не го ускоряваше. Към 9.30 часа не издържах, зарязах „стоката” на улицата и се гмурнах във входа на едно близко магазинче, където продаваха топло кафе. И днес съм убеден, че това ми спаси живота. Гаврътнах горещата течност на 2 – 3 глътки с усещането, че пия разтопено олово. Постоях вътре около 5 минути и изскочих навън убеден, че ако някой ми е „свил” вестниците няма да имам никакво оправдание за този резил. За голямо мое облекчение купчинката си беше на мястото и никой не проявяваше интерес да се „обогати” за моя сметка.

Към 10.30 камионетката на „боса” се зададе, за да прибере една изтерзана човекоединица, крепяща се на крака единствено по силата на навика. В този момент студът до такава степен ме бе обезсилил, че не успях да се наведа за да подам непродадените вестници на шофьора и се наложи той да слезе и да си ги вземе.

Как съм се прибрал в къщи и до ден днешен е загадка за мен. Помня, че влязох в метрото, но следващият ми спомен е как стоях пред вратата на апартаментчето ми и безпомощно съзерцавах ключалката. Пръстите ми, измръзнали до кокал, категорично отказваха да се свият и да пъхнат ключа в ключалката. Когато все пак това препятствие бе преодоляно, спомням си как влетях почти залитайки вътре, отворих с трясък вратата на банята, поставих тапата на ваната и пуснах почти вряла вода да тече. Наведох се, развързах някак връзките на обувките си и с няколко вдървени движения се събух. После, без дори да опитвам да се събличам, влязох както си бях с два пуловера, якето и с два чифта панталони във ваната. Не помня колко дълго съм стоял във врялата вода, но когато излязох, кожата ми беше придобила вид на свинско месо, престояло поне година в буркан.

Смело заявявам, че никога повече не съм залагал здраве срещу пари. Може и да изглеждам шубелия на някои от вас, които четете писанията ми сврени в някой удобен фотьойл. Може и да ви прозвучи като че ли съм си загубил емигрантския дух, каквото и там да означава тази галиматия. За мен обаче тази случка остава единствено като отправна точка към важно и преважно заключение: Парите са много важни, ама аз съм си още по-важен, щото иначе някой друг ще ми ги харчи!

Ха до скоро!

Графоманъ

(Продължава...)

© Захари Христов Върбанов Всички права запазени.
Публикувано: 2005-04-14



Тагове:   хумор,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zackv
Категория: Забавление
Прочетен: 91862
Постинги: 54
Коментари: 117
Гласове: 18
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930