Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10.2009 18:40 - ИЗМАМАТА
Автор: zackv Категория: Забавление   
Прочетен: 388 Коментари: 0 Гласове:
0



- Добре де, и аз искам да кажа нещо!

Да се каже, че тези думи имаха магическо въздействие върху компанията ни ще бъде пресилено, но истина бе, че постепенно се умълчахме. Дори много повече, отколкото ако някой мастит оратор бе поискал думата на официалната трибуна. Работата беше там, че вълшебните думи бе изрекъл Джорето.

Бяхме се събрали на малко „парти” у един от приятелите, което,както си му е реда бързо се превърна във всичко друго, но не и нещо, което да започва с "малко". Присъстваха сума хора, част от които се познаваха помежду си, а останалата част си даваше вид че спада към същата категория и в зависимост от артистичния талант на конкретния индивид, някои успяваха повече, докато други изглеждаха като комедийни актьори, опитващи се да оползотворят единствената предоставила им се възможност да играят Хамлет в Народния театър.

Цяла вечер оттук-отдам се бе носила глъчка и "ораторите" се бяха сменявали като на конвейр, но все пак тези, които познаваха обстановката със стаено нетърпение бяха очаквали момента, когато в словесните престрелки щеше да се намеси и тежката артилерия - Джорето. Имаше и такива, които вече бяха започнали да се отчайват, при това като че ли не без основание. Негово превъзходителство Джоре I седеше омърлушен и не даваше никакви признаци за скорошна среща с неговата муза. На всички шеги и закачки отговаряте едносрично, почти озъбено, което караше верните приятели да се притесняват, а по-любопитните -да гадаят. И все пак моментът дойде. Непринудено и от само себе си. Внезапно вялата глъчка в стаята бе нарушена от предупредително изкашляне, нещо средно между сумтене на пиян носорог и друг, недотам пиян. Джорко искаше думата...

Познавачите се смълчаха, а новаците в компанията, почувствали, че кулминацията на вечерта наближава, последваха примера им от любопитство.

- Скъпи приятели - започна нашия мъдрец както винаги малко дървено - преди няколко дни бе неделя, нали ? Аудиторията замълча пред тази света истина в суеверен страх, очаквайки нови прозрения. - А както е известно в неделя се почива и човек се разтоварва от седмичните несгоди. Та седях си аз в къщи и се разтоварвах, докато изведнъж ме осени една такава идея, че пак се усетих натоварен. Защо пък, викам си, да не прескоча до нашето поделение? С баща ми бяхме в добри отношения и имах основания да се надявам, че няма да ми откаже ключовете от "Гданското Ферари" (демек, Полски Фиат!).

Последните думи на разказвача предизвикаха леко раздвижване в аудиторията, което показваше, че очертаващата се тема бе близка на повечето от присъстващите.

- Поделението си е същото като преди - продължи разказвача, само дето малко са лустросали КПП-то и са му придали по човешки вид. Естествено пообиколих оттук-оттам, но вътре не ме пуснаха. Изглежда са подновили централната сграда, но от оградата не се вижда добре. Иначе корпусът си е същия, лечебницата пак е в малките сгради... Като казах лечебница та сещам се един случай... На това възлово място от монолога на барда в компанията вече се очертаваха две противоположни настроения. Мъжете, които бяха служили заедно в същото поделение,бяха готови с удоволствие да участват в разговора, докато момичетата не закъсняха да проявят традиционната нетърпимост към подхванатата войнишка тематика. И може би настроението на "слабия пол" щеше да се окаже по-силно, ако темата не бе подхваната от разказвач с такова име.

- Та казвам ви, беше някъде през лятото на втората година от службата. Време топло, работа кой знае каква нямаше - само за отпуска. Да, ама нали знаете, отпуската в казармата е обратно пропорционална на желанието, така че в момента там важеше максимата "Надежда всяка тук оставете". От горещината се чувствах страшно чоглаво. Бях застанал на прозореца на пощенската стая и така, както се бях навел навън през акъла ми мина мисълта, че съм готов за профсъюза на безработните занаятчийки. Успокояваше ме само мисълта, че в поделението след 17 часа оставаха толкова много безработни, че вероятно никакъв профсъюз не би могъл да ги събере. Или с други думи, преразказвах си с думи прости старата максима "Що за сите турци, това за гол Асан". Това беше изпитан лек в казармата,който имаше само един недостатък - не винаги действаше. Нейсе! Та висях си аз значи на прозореца, като безплатна прибавка към архитектурния замисъл, когато покрай мен мина местния Бацил. Не беше иначе лошо момче, но в момента имах нужда от разнообразие, което само един подвижен обект като него можеше да ми осигури. Моментално откърпих едно парче от мазилката на стената и с безпогрешния инстинкт на ловец, умиращ от скука на пусия, му го вкарах във врата. Псувните и заканите, които последваха това мое импулсивно действие, придружени от кълченията на жертвата, която се опитваше да се избави от неочаквано поверения й строителен материал внесоха приятно разнообразие за някой и друг момент в окръжаващата ме действителност, но уви,съвсем за кратко. Като видя, че не вземам участие в наддумването, а само добре се забавлявам, Бацилчето ми тегли една последна майна и запърха по алеята. Останах с впечатлението, че нещо ми е сърдит, но може и да се заблуждавах.

Все пак като се отчете характера на така протеклото събитие, човек може да разбере учудването ми, когато два часа по-късно достойния представител на разред бозайници с нашивки се появи на вратата на стаичката ни с изражение на лицето, говорещо, че никога не е виждал и снимка на растението лук.

- Ачее-е (прякорът ми в казармата бе Ачо), проточи той, живот си живеете вие тук. Питаш ли ни нас какво ни е. Едни карти не може да направи човек спокойно. Все се мъкнат разни и ни бият по хуманното чувство.

В интерес на истината сблъсквал се бях лично с това чувство на медицинския персонал на лечебницата което от дълги тренировки беше придобило характерните черти на стомана от специалните марки. Виждал бях в лечебницата да влизат какви ли не бабаити с наперен вид и добри атестации за ВИТИЗ, но времето за което те биваха изхвърляни, понякога не стигаше човек да си запали цигарата. Без да иска, страничният наблюдател придобиваше впечатление че зад вратата стои някой юнак със стик за голф в ръка и още с влизането бастисва новодошлия по тиквата така яко, че само най-издръжливите имаха нужда от повторение за да излетят от кабинета. В повечето случаи лечението се провеждаше с аспирин или аналгин, но когато някой се стореше на лекаря прекалено активен в напъните си да изглежда болен, предписваха му серия инжекции, правени с игла подобна на тези, с които помпат старите футболни топки, клизма или нагревки на кварцова лампа. Все пак имаше и случаи, когато шестото чувство на доктора, а може и някоя реминисценция от преди двайсетина години му нашепваше, че нещо с този човек не е съвсем в ред и е по-добре той да бъде изпратен в София за консултация преди да се е наложило личният състав да се раздели с него с воински почести. В тези редки мигове шофьорът палеше тържествено зелената камионетка, до него се натоварваше фазанът-Бацил или малкият Бацил /младши сержантът/ и когато не го забравеха от първия път - дори и болния. Престоят в София на така формираното трио обикновено не продължаваше повече от няколко часа, но въпреки всичко нямаше войник в цялото поделение, който да не изпрати със завистлив поглед потеглящата кола. Ако към този факт добавим че обикновено на персонала на лечебницата се възлагаше складирането и грижата за съвсем не малките количества медицински спирт, стават ясни мотивите, които караха момчетата да се отнасят с голяма доза завист към тези късметлии с имена на малки животинки.

Младшито се разположи комфортно на издънения стол и като ме погледна изпитателно попредъвка, па взе, че изплю павето:

- Кво ш"каеш да те откарам до Софето, а ? При това, сигурен в ефекта от предложението си, той запази фарисейски невинно изражение на лицето, като че ли ми предлагаше да си поиграем на "хей ръчички, хей ги две".

Честно казано в началото си помислих, че е някой номер, но като се позамислих започнах да се двоумя, едно защото предложението беше много привлекателно и второ, понеже разбирах мотивите на изкусителя. Естеството на заеманата от мен длъжност на свръзка ми даваше известна автономност и ми позволяваше да отсъствам от поделението без някой да разбере за това и да вдигне патърдия. С други думи казано, на Бацилът му се искаше да се разходи до София и за целта бе готов на симбиоза дори и с мен. Погледнах го и луничавата, кръгла и доста елементарна картинка, която съзрях на две педи от себе си моментално анулира каквито и съмнения да бях имал.

- Дадено бе авер, изревах въодушевено аз, ама трябва да го обмислим, иначе може да гушнем Калашника по ротите. Събеседникът ми нервно потръпна пред така бързо скицираната перспектива, но настоя на своето:

- Тебе кво, да н"те е шубе? Или смяташ, че на Бацила му е сефте? По това, че включи на мерна реч някой по-внимателен наблюдател би могъл да заподозре нещо, но аз вече бях в плен на идеята и не исках да ставам дребнав. Затова само енергично завъртях това, което трябваше да ми е главата и се включих в обсъждане на подробностите по плана.

- Значи, тая вечер те искам болен - продължи медицинското лице - за останалото аз имам грижата. Ще ти впишем една по-висока температура, малко болки в стомаха, повръщане, колики и други подобни и ето ти една прекрасна апандиситна криза, която изисква преглед, анализ на разните му там екскременти и други подобни, но освен това осигурява и прекрасна възможност да прескочим до Софето. К`во ше каеш?

Каквото имаше да се казва за съгласие аз отдавна го бях казал, при това така активно подкрепено с кимания и теманета, че вратът ме заболя. И все пак ме ядеше недоверие. Нали отсега знаех какви ще са резултатите от изследванията и прегледите. Можеше да се получи така, че посещението в така желаната столица да осъществим всички, а сметката след това да плаща само един, който при това ми беше страшно симпатичен, т.е. аз самият. Всичките ми подозрения обаче се разбиваха като в стена в честно-луничавия вид на Бацилчето. И това реши въпроса.

- Дадено, авер! - нахилих се аз - значи, както се разбрахме, след вечеря се домъквам и ти ме отнасяш. Тропнах го здраво по гърба, при което от шаячното покритие на последния излезе прах като от изтривалката пред Централна баня се разделихме по живо, по здраво.

Няколко часа по-късно, малко след като прасетата в бокса довършваха вечерята ни, моя милост се запъти към лечебницата с колебливата стъпка на начинаещ рецидивист. Когато понаближих на една видимост разстояние нещо ми нашепна да включа и артистичното начало в начинанието. Последните двеста метра изминах с такава походка, че ако някой ме наблюдаваше би останал с впечатлението, че ме крепи прав единствено надеждата да опитам житото, предназначено за собственото ми погребение. Почти се стоварих във фоайето на лечебницата и така се разпъшках, че прозорците затрепериха. Като последица от това се появи целият персонал, начело с фазана - бацил. Бях успял да вляза във форма и не представляваше никаква трудност да го убедя, че присъства на последните 10 минути от живота ми. Младшито с деликатност, каквато не бях очаквал от него наливаше масло в огъня, като наблягаше на различни моменти от моята версия, които сумирани в едно трябваше да убедят единствения зрител на представлението, че има пред себе си рядката възможност да наблюдава едновременно протичане на перитонит, астма, сърдечна недостатъчност, менингит и няколко по-дребни заболявания, които просто не си заслужаваше да се откриват.

В последна сметка ние едва не преиграхме. Фазанът не само че повярва, но и почти се нави да дойде лично да провери какво ще излезе от този уникален случай. Само че Бацилчето, комуто този вариант никак не допадна охлади малко ентусиазма му, като му изтъкна, че все пак в поделението остават още няколко стотици аскер измежду които може и някой друг да прерита. Оттук нататък нещата бяха просто песен. Шофьорчето приготви бричката и след по-малко от час изнасях втората част от представлението пред значително по-отбрана публика в лицето на дежурния лекар във Военна болница.

Залогът тук бе още по-голям и постановката завърши блестящо въпреки малката сценична треска, която отчасти сковаваше импровизаторските ми способности. Горкият човек, който се оказа ортопед, придоби почти сащисан вид пред многообразните симптоми, говорещи ако не за друго, поне за физическото разпадане на скромната ми персона. Учудването му нарасна още повече когато видя резултатите от спешните изследвания, които недвусмислено говореха, че пациентът може би е доста по-здрав от лекаря. Сега, когато са минали толкова години, мога гордо да кажа, че тогава ме спаси единствено великолепната ми игра. Когато специалистът по баджаците се появи в кабинета с лицеизраз, взет като че ли направо от труда на Ломброзо "За престъпните типове", жестокостта му се пречупи като в невидима преграда в застиналото на моето лице изражение на тиха обреченост. Той просто не можа да събере сили да обиди в последните му мигове едно същество, което си отива. Седна, потри нервно ръце, вдигна внезапно глава и тъкмо да каже нещо, съзря полуотворената ми уста с увиснала челюст, пустия ми поглед, изпълнен с болка и ням укор и това го довърши Мълчаливо взе писалката, написа нещо на една рецепта, попълни медицинския ми картон и накрая дори ме придружи до вратата. Подозирам, че дълго след моето излизане пред вътрешния му поглед са се мяркали черни коне запрегнати в катафалка, наблъскана с цели дузини млади войничета с невинни сини очи. Това обаче все пак е само предположение. Допускам, че моят артистичен плам едва не стана причина да се проваля. Уплашен от непосилната отговорност специалистът по пищялките ме остави за освидетелстване от специалист.

Няма да разказвам с подробности как протече този втори преглед, само ще отбележа, че бях изключително доволен на другия ден, когато бях изхвърлен от лекарския кабинет с лаконичната заповед: "Марш в поделението!".

Доволен - да. Но само до портала. Кой знае защо, именно тук иначе здравите ми крака изведнъж се разтрепериха така, като че ли не идвах от а отиваха при ортопед. Започнаха да ме терзаят такива душевни терзания, че преминах КПП-то почти в галоп. Привичната делнична обстановка в поделението ми подейства донякъде ободряващо, а щом се напъхах в шаячното костюмче се успокоих дотам, че започнах да проявявам нещо като чувство за хумор, докато разказвах за четвърти път как съм премятал дипломирания специалист по мазоли. И всичко щеше да бъде много добре, ако в един момент вратата не се бе отворила за да направи място за най-страшната гледка за всеки войник от нашето поделение. Появи се самият подполковник Велков и въздействието на това събитие върху всички присъстващи бе такова, като че ли пред малък колектив от тезееви последователи са показали това, дето античният герой си го носел за джумбуш в торбето.

Вероятно навсякъде е така. Във всяко поделение се намира по някой, който страда от манията, че да се поддържа реда е висша необходимост, че още повече това е необходимо в армията и най-сетне, че в това поделение именно на него се пада отговорната и неблагодарна задача да го върши.

Когато към това твърдо убеждение се добави и дребната подробност, че подполковника беше заместник-командир по строевата част, навярно става ясно защо появата му неминуемо предизвикваше у нещастните войничета асоциация за черен дреп и катафалки. Иначе, ако някой проявеше дотам развито въображение, че да успее да се абстрахира от тези подробности, вероятно би казал, че заместник-командирът е дори симпатичен. Беше висок, строен, с остри черти на лицето, изсечени като с длето, които се раздвижваха единствено когато се свиваха мощните мускули на скулите му. Съвкупността от физически и личностни качества бе изкристализирала в прякор, който показваше за кой ли път, че войнишкия Фолклор е нещо по което могат да се сверяват и атомните часовници. Викахме му Сухия.

Появата му винаги се приемаше като закономерен предшественик на нещо крайно неприятно. И този път тя предизвика разнообразни реакции в зависимост от темперамента на потърпевшите. Огромният и много страхлив Магер се сви в ъгъла си и почти престана да заема място в пространството. Дребничкият Италианец се изправи мълниеносно и застана мирно, при което голямата му остригана глава още дълго не можа да намери равновесно положение и леко се поклащаше напред-назад. Някакъв случаен войник, дошъл да вземе пощата се защура с ужасен израз на лицето и след като не съумя да се просмука през пукнатината на стъклото въздъхна тежко и отдаде чест на гола глава. Колкото до мен, предполагам, че не съм бил най-привлекателния от компанията, защото дори погледат на виделия доста работи подполковник избягваше да се спира върху ми.

- Момчета, кои от вас е редника Христов - запита шефа с мъркащ глас на необядвал тигър.

Ефектът от това невинно изречение беше твърде разнообразен. Като цяло компанията прояви признаци на успокоение, докато моя милост почти се изтървах. Защото въпросната особа бях аз. Следващите няколко момента не искам да си ги спомням и сега. Вероятно все пак съм се опитал да кажа, че става дума за мен, защото си спомням добре, че издадох някакъв звук, но едва няколко секунди по-късно се усетих, че за да се практикува членоразделна реч необходимо е долната част на ченето да не опира прекалено плътно върху гърдите ви. Сухия прояви все пак схватливост и вече ориентиран забоде дългия си показалец в гърдите ми и кратко нареди:

- Ти ще дойдеш горе с мен! След което се завъртя и напусна.

Мърдане нямаше, пък и в момента едва ли този вид дейност ми беше присъща. Някъде далеч в съзнанието ми някакъв трезв гласец тихо ми нашепваше, че все пак ще трябва да тръгна, но той бе заглушаван от ужаса, че някой ми е подменил хубавите кости с течен парафин. Всичко в мен беше размекнато, разконцентрирано, деформирано. Вероятно ако тогава бе станало по-силно течение, щях да се разлея като мазно петно по дюшемето и само с шпакла биха могли да ме остъргат оттам.

В този момент сеирджийското взе връх в душите на колегите ми и те пълноценно изживяваха сюблимността на момента. За по-малко от минута бяха направени поне десетина предположения относно бъдещата ми съдба, най-доброжелателното от които предполагаше въдворяването ми за няколко месеца на принудително местожителство в дисциплинарна рота. Магерът прояви известна "хуманност" и отбеляза, че Сухия може да ми свети маслото още сега та нямало много да се мъча. Събрах остатъците от енергия, които циркулираха безцелно в организма ми и като проклинах съдбата, която ме третираше като теле, но ми бе оставила и нещо като съзнание, се запътих на заколение.

Появата ми в кабинета на високото началство вероятно би се сторила на страничен наблюдател като полъх на пролетен ветрец. Не съм сигурен дали отворих вратата или минах под нея, но си спомням със сигурност, че когато няколко секунди по-късно Сухия забеляза присъствието ми, едва не си плю в пазвата от ужас. Иначе бе ербап мъж, но естествено с призраци нямаше никакъв опит. Моментното му смущение ме подтикна да поема дълбоко въздух, който с оглед на тогавашното ми състояние щеше да ми стигне за следващите 45 минути. И тогава инквизицията започна.

- Ти ли ще разказваш или предпочиташ да ти кажа какво те чака - започна мило върлинестия. Опитах се да се усмихна приятно, но излезе нещо друго и като резултат Сухия реши, че е по-добре помежду ни да стои поне бюрото. Изкашлях се със звук, наподобяващ вилица, активно разтривана о порцеланова чиния и с мутиращ глас отрапортувах:

- Другарю подполковник, разрешете да доложа. Съвсем не зная за какво става дума. Предполагам, че е станала някаква грешка, защото аз не бях в поделението през последните 24 часа.

Дори сега, след толкова години изпитвам силна гордост като си припомням тези си думи. Те предрешиха изхода от сражението. Мен лично, тогава ме ободри фактът, че още съм запазил способността си да говоря. Колкото до противникът, той беше просто зашеметен. Вероятно бе очаквал бурни самопризнания, молби и изпробване здравината на клина ми около коленете, но уви! Почувствах се така, все едно че отстрани наблюдавах собственото ми превръщане в мъж. Няма да крия, стана ми приятно.

- Доколкото те разбирам искаш да кажеш, че нищо особено не си правил през последните 24 часа ехидно произнесе шефът. - Добре, аз ще ти опресня паметта. Разкажи къде ходи и какво прави, но съвсем точно.

Започнах да разказвам и то с такива подробности, че двадесетина минути по-късно още не бях стигнал до момента, когато се качвах в линейката. Сухият беше седнал зад бюрото си в замръзнала поза на човек, натоварен с деликатната задача
да извърши сравнителен анализ на основните догми на християнството и мохамеданството по отношение на даоизма в неговия средновековен вариант. Челото му се бе превърнало в нещо като телевизионен екран, върху който последователно се появяваха признаци на интерес, ловджийска страст, умора, отегчение, а към края - на неприкрито объркване и отчаяние. Добре осъзнавах, че ако млъкна всички тези дълго таени чувства ще избликнат навън и тогава, жална ми майка, както казват хората с опит. Ето защо полагах неимоверни усилия да отложа този миг с тайната надежда, че Сухият ще се ядоса до такава степен, че ще забрави конкретната причина за яда си. Не мога да твърдя със сигурност, но струва ми се нещо подобно се получи в действителност. Когато най-сетне престанах да меля сърцераздирателни подробности от здравословно естество застрелях Дългия с един такъв честен поглед, че онзи само преглътна мъчително и нищо не каза. Близо две минути му бяха необходими на стария вълк за да дойде на себе си и да осмисли добре сдъвканата и дори размита информация, която получи от мен. Още една той употреби за да вникне в смисъла на разказаното.

А после, стана тя каквато стана. Внезапно той изчезна от полезрението ми, но затова пък в кабинета се появи някакво размазано петно, което се носеше с удивителна скорост от ъгъл до ъгъл, като раздвижваше в приятен повей застоялия въздух. При това петното като че ли говореше нещо, но било поради състоянието "каки" в което се намирах, било поради скоростта му на придвижване, до мен достигаха само откъслечни звуци, подобно на ефект от бързо преминаващ влак покрай заспал пътник. Естествено това положение не можеше да продължи дълго и затова изобщо не се учудих, когато видях Сухия да се материализира на фона на прозореца, силно задъхан и с изцъклен поглед. Удивителното бе това, че с нормализиране скоростта на движенията му настъпи и успокоението, състояние в което той по принцип избягваше да изпада.

След като поизчака още някоя и друга минута, в които той може би тайно се е надявал да чуе моето самопризнание и разкаяние, а аз се опитвах да се убедя, че сегашното ми състояние е направо за завиждане пред това на йога, дал обет девет години да не стане от дъска, набита с карфици, нервите на платения привърженик на дисциплината не издържала и той хлопна вратата с думите:

- Тук те искам, да знаеш! Никакво мърдане! Считай се за арестуван. Ще проверя показанията ти и мисли му, ако нещо не съвпадне. Пък ти пак си помисли!

Естествено това бе отстъпление от негова страна. Надеждата, че може да омекна и да се разкая ми изглеждаше направо детинска, на фона на току що преживяните страдания. Човек не преминава през деветте кръга на ада за да се предаде при вида на нагорещения домашен тиган, нали?

Освен това, както е добре известно от военната наука, при всяко оттегляне по нещичко се забравя. В случая моят мъчител просто изпусна от пред вид, че кабинета му бе оборудван с прекрасен голям прозорец. Затова пък аз отчетох тази подробност и реших да се възползвам от нея. Четвърт секунда по-късно цъфнах на неговия фон, якой же голямо мушкато. За мой късмет в този момент покрай сградата разхождаше новата си униформа един новобранец. Бойният вик,
долетял от височината на командирския прозорец изтри самодоволната му усмивка с такава скорост, като че ли му се счуха тръбите на Страшния съд.

- Ей ти, новобранеца - изревах аз, редник кой?

Последва мълниеносен отговор:

- Редник Маринов.

Като отчитах дефицитността на всяка секунда, лаконично му наредих:

- Ще изтичаш до лечебницата и ще предадеш на малкия Бацил, ъ-ъъ така де, на младши сержанта, че подполковник Велков го вика спешно тук. Спешно! - подчертах аз. - Хайде сега да ти видя демеража.

Видях го. Беше отличен!

В резултат, няколко минути по-късно под прозореца стоеше с изплезен език младшито и слушаше подробно резюме на срещата ми с началството.

- Значи, завърших аз, ако искаш да се измъкнем от водата сухи, трябва да поддържаш, че моето оживяване след снощната ми криза е последното чудо, убедило те в силата на медицината. Имаш си там подписа на ортопеда, резултатите от изследванията и така нататък. От теб зависи дали броят на еритроцитите ми ще бъде изтълкуван като задоволителен или умопомрачителен. Аз дори не смятам, че Сухия ще падне чак до там да проверява за такива подробности, но все пак, абе знае ли човек?

По време на цялата ми тирада партньорът ми кимаше предано с глава и изобщо страшно напомняше на палаш с неустановен произход, който ужасно иска околните да забележат колко усърдно си върти опашката. Това обаче на му попречи час по-късно да изрецитира почти дума по дума чутото пред Вожда. Последният изглежда нещо бе загубил вече интерес към случая, защото го прекъснал още на третата минута с думите:

- Това го знам, бе. Мислех, че ще ми кажеш нещо ново. И все пак искам да те попитам нещо. Как бе, кажи ми как оня (името ми вече било табу) все пак оживя, пък и днес нищо му няма, а ?

Младшито дори не мигнал.

- Здрав организъм, другарю подполковник - отрапортувал той. И после, като видял, че отговорът му изобщо не удовлетворил началството допълнил от себе си:

- Ако разрешите да бъда откровен... Сухия доловил, че може да чуе нещо интересно и целия настръхнал.

- Слушам те внимателно, избълвал той с най-доброжелателен тон, от който обикновено на войниците им се парализираха коленете.

- Страх го е, другарю подполковник. Иначе още е зле, ама много го е страх от Вас, та се е мобилизирал душевно.

Този обрат, свързан с навлизане в дебрите на психологията сварил съвсем неподготвен подполковника, но кой знае защо непосредствената форма, в която била изразена мисълта подействала и той повярвал. Е, може и да не е повярвал съвсем, но поне бил удовлетворен. Защото известна доза страх е в основата на всяка дисциплина. А дисциплината крепи всичко на този свят. Нали?

София
29. 08. 1986 г.



Тагове:   хумор,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zackv
Категория: Забавление
Прочетен: 91862
Постинги: 54
Коментари: 117
Гласове: 18
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930