Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10.2009 18:40 - По-силна от смъртта
Автор: zackv Категория: Забавление   
Прочетен: 684 Коментари: 0 Гласове:
0



Мъжът се щураше пред къщата като бездомно коте. Беше едър, с широк кокал и при други обстоятелства сигурно би вдъхвал страх. Сега обаче излъчваше такава обърканост, че не можеше да уплаши и малко дете. Като му се стори, че е чакал твърде много, той отново заблъска по тежката дъбова порта с цяла ръка. Свирепият зимен вятър развяваше тежкия му овчи кожух и издуваше бялата му риза като балон. От отвора й се вдигаше пара, а по космите по гърдите му се бе образувал скреж. Мъжът обаче не забелязваше нищо. Цялото му внимание бе съсредоточено върху проклетата порта, която все не се отваряше, а времето си летеше...

Когато вече му се струваше, че ще полудее, дочу слаб шум от другата страна. После малката вратичка в средата на портата се отвори и отвътре се подаде забрадената глава на възрастна жена. Мъжът, който като че ли вече не се надяваше да види някой да излиза, се умълча виновно и дори забрави да свали вдигнатата си за пореден удар ръка.

- Ето де, идвам – напевно произнесе старицата и се измъкна на студа. После го погледна право в обърканите очи и добави със спокоен глас – Значи ти си Кара Асен. Това дори не бе и въпрос. Селянинът схвана и само закима с глава.

- Бързо, започна се – заломоти той. В старанието си да бъде по-убедителен, той се бе надвесил над възрастната жена почти заплашително. Косата му, дълга и сплъстена се вееше на всички страни от връхлитащия вятър и му придаваше страшен вид. Старицата обаче явно не се впечатли от вида му. Внимателен наблюдател би забелязал леко дяволито пламъче да проблясва в очите й, но мъжът не бе в състояние да го види. Беше така възбуден и уплашен, че не би забелязал дори земетресение.

- Хайде да тръгваме тогава, отрони бабичката и това като да запали фитил в гащите на мъжа. Наведе се, помогна на старицата да се качи в каруцата, намести се до нея и силно шибна конете. Конете се понесоха като бесни в тъмнината, но на него му се струваше като да се мъкнат едва-едва. Като видя настървението, с което ги налагаше, бабата хвана властно ръката му и го спря.

- Не искаш да ни обърнеш в снега, нали? Ако го направиш, ще закъснеем много повече. Успокой се малко и не се дръж като дете! Не си нито първия, нито последния, който ще става баща. Хайде, хайде, - продължаваше да го дърпа за ръката тя, но като че ли гласът й бе този, който подейства успокоително на мъжа. Потръпна нервно, разтресе се внезапно от пристъп на студ и... за пръв път се опита да се загърне в дебелия си кожух.

- Кажи ми сега кога започнаха болките, - запита бабата.

- Ами, има-няма вече повече от час, уплашено изломоти мъжът. - После изведнъж се отпусна и заговори като човек, който изпитва страх да спре: - Нали знаеш, бабо, това ни е първото чедо. Заедно сме вече повече от петнадесет години. Мислех, че никога няма да се случи, а то... Млъкна объркано и в погледа му отново се прокрадна паника.

Бабата го погледна бързо, усмихна се уморено, после го дръпна силно за ръкава на кожуха и го накара да я погледне в очите.

- Повярвай ми, всичко ще мине добре. Нали знаеш аз коя съм?

Мъжът кимна и изведнъж се успокои. Някак се смали, позагърна се и се умълча. Изминаха почти в галоп още две-три улици и спряха пред богато украсена порта. Мъжът скочи чевръсто от каруцата, подаде ръка на старата жена и забързан почти я пренесе на ръце в двора.

- Пусни ме бе, поразник! - Още мога сама да ходя, какво си ме понесъл като кукла!

Сконфузен, мъжът почервеня до корените на косите си и я пусна. После забързано блъсна входната врата и я въведе в къщата. Посочи й една стая на първия кат откъдето се чуваха приглушени гласове. Когато влязоха гласовете секнаха и няколко чифта очи се устремиха в тях.

Без да бърза бабата огледа обстановката, направи няколко крачки и отиде при легналата на одъра жена. Махна един кичур коса залепил се за слепоочието й и я погали по набръчканото от болка чело. Усети как жената притрепери при допира й и видя големите й тъмни очи да се отварят и да се взират в лицето й с търсещ поглед:

- Ще ми помогнеш ли, бабо Малинке? Това е Божия поличба, нали? Знаеш, че Господ веднъж дава такъв късмет. В теб ми е надеждата, да знаеш! Ако ти не ми помогнеш, няма кой друг. - После като стисна трескаво ръката на старата жена, надигна мокрото си лице от възглавето и прошепна: - Ако нещо стане и трябва да избираш, мене не ме жали! Детето е важно! То трябва да живее, чуваш ли? - После изтощено се отпусна назад и затвори очи.

Бабата не каза нищо в първия момент, само я потупа по ръката, после се наведе към ухото й и прошушна тихо, но уверено:

- Бульо, да не съм те чула повече да гъкнеш такива дивотии. Аз, баба ти Малинка ти казвам, че ще дундуркаш не само детето си, но и внуци. През ум да не ти минава да мислиш друго! Разбра ли ме? Младата жена понечи да каже нещо, но отвори очи, видя силното лице на бабата, която я гледаше съсредоточено и някак без да иска, кимна, че е разбрала.

Доволна, бабата се обърна и с глас, който не търпеше възражения нареди:

- Донесете леген с топла вода и един със студена вода. Донесете чисти кърпи! Бърже! А ти, обърна се тя към сащисания съпруг, - нямаш работа тук. Чакай вън! После се обърна и се съсредоточи върху бременната.

Два часа и половина по-късно, воят на бурята бе нарушен от няколко изстрела. Те възвестиха на света, че Кара Асен е най-честития баща на света и, че в топлата одая до гърдите на майка си сладко спеше най-скъпия син на света – неговият.

Малко преди първи петли каручката отново затрополи пред къщата на бабата. Кара Асен скочи като ужилен в снега и отново почти пренесе възрастната жена до къщата. Тя си рече да го сгълчи, но като видя грейналото му лице разбра, че и да го направи той няма да я чуе. Замълча. Познаваше този миг на отпускане, когато у хората изплуваше най-човешкото в характерите им. В дългия си живот бе бабувала на хиляди майки от различни националности и вероизповедания. Беше разбрала, че в такъв момент всички реагираха еднакво. Ставаха добри, някак занесени, искаха да правят добро,... като децата. Уважаваше момента. Това бе върховната разплата и за нея. Знаеше, че е свършила нещо, което друг не можеше да направи и въпреки умората се чувстваше силна и подмладена.

Даде си сметка, че Кара Асен й говореше нещо. - ...Та казвам, бабо, днес ти помогна на булката, но спаси и мен. Бях се зарекъл ако нещо стане с нея и детето, и мен да ме няма. Искам да знаеш, че от днес в моята къща винаги ще има едно място за теб. Дорде си жива! - Огромният мъж повъртя още малко калпака си в ръце и като не се сети какво друго да каже, бръкна в джоба си и извади наниз пендари. Поклони се непохватно на бабата, целуна й ръка и й напъха златото в ръцете. Старата жена понечи да му ги върне, но погледна в очите му и се отказа. В тях тя прочете такава благодарност и обожание, че разбра, една дума да кажеше и тоя мъжага, от когото живо и мъртво се страхуваше щеше да ревне като дете.

Без да каже дума, обърна се и се прибра в къщи. Още не бе затворила вратнята и чу как диво изтропаха копитата на конете по плочника. Кара Асен отиваше да се радва на семейството си.

Минаха няколко години. Дните и нощите се редуваха в техния си кръговрат, а баба Малинка помагаше на хората да изпитат най-голямата радост в живота. Повече от десет хиляди деца нададоха първия си писък след като тя ги плесна за пръв път. На залеза на жизнения си път баба Малинка имаше рядкото щастие при всяко излизане от къщи да среща десетки човешки същества, които я гледаха с обожание. Не можеше да мине и две преки без да дотича някое детенце и да й донесе я козунак, я сладкиш. Тя отдавна бе изгубила бройката на децата, на които бе помогнала да видят бял свят, но хората я помнеха. Обичаха я и я почитаха.

После дойде нещастието. Очите й започнаха да помътняват. Отначало се убеждаваше, че е от годините, но после разбра, че ослепява. Малко по малко, и затова още по-мъчително. Примири се, но не можа да свикне. Внучката й, малко момиченце, се забавляваше по детски да крие от нея кога ножица, кога черпак, но тя не й се сърдеше. Познаваше децата и знаеше добре, че не го правеше от злоба, а защото не разбираше страданието й. Постепенно установи, че с намаляване на зрението й се засилваше усета на ръцете й. Откри, че върховете на пръстите й са станали така чувствителни, че можеше от няколко сантиметра, без дори да пипа даден предмет, да го разпознае. Почти безпогрешно. Благодари на Господ. Значи все пак не я беше забравил и се опитваше да й помогне в нещастието.

Един ден дъщеря й дойде при нея и й каза, че ще се местят в София. Зетят беше офицер в българската армия и големите началници решили, че им трябва. Баба Малинка мисли дълго, но накрая реши, че съдбата си знае работата. Щом не можеше вече да помага на хората, нямаше причина да стои повече в родния Цариброд. Знаеше, че ще й е трудно да свиква на ново място, но сърце не й даваше да се раздели от семейството си. Така че в началото на 1905 година цялото семейство се натовари на каруци и... потегли към неизвестността. И тогава се случи нещо, което не избледня с години в съзнанието на целия град. Когато каруците на семейството-преселници потеглиха от всеки двор и къща в града започнаха да излизат хора. Стотици, хиляди, хората вървяха кротко след каруцата на баба Малинка и я изпращаха. Взимаха си сбогом с жената, която бе помогнала на повечето от тях да се появят на този свят. Когато стигнаха до края на града, тълпата наобиколи каруцата. Хората целуваха ръка на старицата и мълчаливо се отдалечаваха. Някои плачеха тихо, други мълчаливо оставяха по стрък здравец и си отиваха. Кара Асен, посивял но все така як, гордо яздеше отстрани на каруцата. Той и братята му по своя воля щяха да охраняват семейството през целия път. Това бе неговият начин да покаже, че не е забравил сторената добрина.

София посрещна семейството добре. Градът се развиваше бързо и се разрастваше във всички посоки. Семейството се установи близо до площад Възраждане. Купиха от един албанец голямо парче земя и построиха две големи къщи. Пари имаха достатъчно. Оказа се, че в своята благодарност, хората бяха дарявали баба Малинка от сърце. В дървеното й сандъче лъщяха няколко хиляди златни монети.

После дойдоха войните. А с тях като че ли изчезна и късмета от живота на семейството. Един ден пощальонът донесе черен плик. Никой не искаше да го отвори. Знаеха какво има вътре. Зетят си бе отишъл. Бранил бе земята и имотът им, бранил бе идеалите на новото им отечество и бе паднал със смъртта на смелите. Семейството осиротя. Опитваха се да живеят нормално, но нещо все не достигаше. По това време баба Малинка беше вече над 90. Дребна, подвижна и жива не за възрастта си, тя продължаваше да бъде центъра на живота на малкото семейство. Знаеше, че това е нейната задача и не бягаше от отговорност. Стараеше се да помага на всички, както бе правила това винаги.

Малко по малко животът си влезе в правата. Семейството се окопити и заживя що-годе нормално. Годините идваха и си отиваха една след друга. 

Една вечер баба Малинка си легна рано, заспа и... не се събуди повече. Беше малко преди сто и осмия й рожден ден. Отиде си кротко, без шум и мъка.

Внучката й пое грижата по погребението. Като реши, че може някой още да си спомня за баба Малинка в родния й Цариброд, тя изпрати телеграма до едни стари приятели, за да ги извести за кончината на старицата. После се залиса с уреждане на формалностите по погребението и забрави за това. Но не за дълго. На другия ден на гарата слезе най-представителната делегация, която някога бе излизала от Цариброд. Пристигнаха кмета на града и престарелия владика дядо Стефан. Бялата му грива се вееше достолепно и караше хората да свеждат глави и да му правят път. Делегацията пристигна в къщата на покойната направо от гарата. Файтонът още не бе завил зад ъгъла, когато владиката благослови къщата и семейството и с нисък глас се обърна към дъщерята на бабата:

- Недке, дойдохме да си приберем Малинка. От името на целия град те моля, не ни отказвай! Тя трябва да почива при нас!

Дъщерята не знаеше какво да отговори. Понечи да обясни, че вече всичко е приготвено за погребението, че познатите са уведомени... После погледна в очите престарелия владика и... видя сълзи да се търкалят от очите му. Кметът също плачеше като дете и пет пари не даваше за кметското си достойнство.

После владиката се поуспокои и продължи: - Не можеш да си представиш какво стана в града, когато хората разбраха за кончината на майка ти. Цяла тълпа се юрна при Бончо (това бе името на кмета) и направо му заявиха да не се прибира в града без покойната. Моля те, направи това добро на всички! Нека почива при нас. Целият град те моли...

Беше през лятото на 1972 година. С родителите ми пътувахме през Югославия за ГДР. Трабантчето весело потракваше и гълташе километър след километър. Малко след като потеглихме, аз, десетина годишен хлапак, се самонатоварих с ролята на навигатор и следях по картата всяко отклонение, покрай което минавахме. В един момент ми направи впечатление, че баща ми зави по един страничен път. На въпросителния ми поглед той кратко отговори, че ни е приготвил изненада. След няколко километра видях табела с името Димитровград - новото име на Цариброд. Когато стигнахме в центъра на града, баща ми попита един минувач къде се намира църквата. Посочиха ни без колебание позанемарената сграда. Личеше си, че никой не полага грижа за нея от години. Слязохме от колата и разгледахме постройката отвсякъде. Направи ми впечатление, че оградата, която бе отделяла църковния двор от съседното училище бе паднала. Учениците естествено бяха във ваканция, но тяхното скорошно присъствие се усещаше във всичко. Ако щете дори в присъствието на един подвижен баскетболен кош в двора на църквата.

Тогава баща ми се приближи до някаква пристройка към църквата, залепена плътно за корпуса на сградата. Оказа се малък параклис. Пред него имаше два каменни саркофага. Единият от тях бе на баба Малинка, другият на старият владика Стефан. Баща ми се поклони пред саркофазите, после ме дръпна и ми пошушна, като че ли някой можеше да ни чуе: - това е гробът на пра-пра баба ти. Поклони й се!

Направих го. И знаете ли кое е най-силният спомен, който ми остана? На капака на саркофага нечия грижовна ръка бе оставила стрък свежи цветя.



Тагове:   хумор,   смъртта,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zackv
Категория: Забавление
Прочетен: 130366
Постинги: 54
Коментари: 117
Гласове: 18
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031