Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10.2009 18:39 - СЪКРОВИЩЕТО НА ПОЛИТБЮРО
Автор: zackv Категория: Забавление   
Прочетен: 383 Коментари: 0 Гласове:
0



В хронолочичен план, това трябваше да е първия разказ от поредицата ЗАВОЕВАТЕЛЯТ. Иначе, така се случи, че го написах доста след серията за Бисо. Не мисля обаче, че това е лошо. Самата концепция за блог е така слабо контролируема от автора, че се съмнявам, че някой е чел разказите ми в тяхната последователност. Кой знае, може би в това е Великата шаячна правда, а? :)

Автора

– Не мисля, че да емигрираш е нещо лошо. - Стоби имаше уверен вид, но аз го познавах добре и не мисля че бе сигурен в това, което казваше. Имаше малък син, беше зарязал работата си и скачаше в неизвестното... Впрочем, всички ние го правехме точно в този момент. Бяхме се натоварили с малко ръчен багаж, по един – два куфара и много надежди на самолета. Къде ни откарваше той, знаехме само по разписание. Какво обаче можехме да очакваме там можехме само да гадаем.

Самолетът на „Балкан“ се снижаваше плавно към „Шереметиево“, нашата първа стъпка по пътя към осъществените ни мечти, или към провала им. Кой можеше да го знае в този момент?

Ганчо, който бе мълчал вече повече от 15 минути не издържа и се включи с поредната си „мъдрост“:

– А бе, чухте ли че руснаците не разрешавали да се слиза от самолетите им в Гандер. Дори и когато презареждали. Така че ако се случи нещо, аутодафето ни е в кърпа вързано.

Репликата му попадна точно в целта. Ситуацията беше натопорчена и всеки слух беше приеман и обсъждан като нещо сигурно.

– Как така бе, ние да не сме куфари? - обади се Роко. Нали има закон? Казано е че, пътниците не трябва да бъдат в самолета когато се презарежда. Как така ще ни държат вътре?

– Ами ей така, - не мирясваше Ганди. Писнало им е да плащат за такива като нас. Знаете ли, че канадците им искали по 10 000 долара за всеки нелегално пристигнал с техните самолети?
Млъкнахме и се умълчахме умислено. Работата започваше да намирисва на проблем. И то какъв!

И точно тогава се чу пак гласа на Мазния:

– Не се коркайте бе, намерил съм му дамара. После като видя въпросителните ни погледи се наду до предела на възможното и нехайно продължи:

– Нали знаете, че работя..., така де, работех по газовите далекопроводи. Там имаме един препарат, дето смърди така, че който го е подушил никога не го забравя. Пускаме по един флакон от десетина милилитра в тръбите и след това кучетата душат около тях с километри. Ако има теч, надушват го моментално. Ганчо се огледа победоносно и като се убеди, че трайно се е превърнал в център на внимание продължи:

– Миналата седмица един руснак запалил купчина вестници в самолета, за да отворят вратите. Народа се разпищял, ама тия гадове летците пак не щели да отворят вратите. Тогава тоя същия се напънал и някак отворил задния авариен люк. После се пуснал „на ръце“ от отвора и скочил на пистата. Завалията обаче здраво си изпатил. В данданията не съобразил, че към опашката самолетите правят чупка нагоре и... се изръсил от 6 – 7 метра върху бетона. Сега е добре. В болница е с два счупени крака, ама поне си е постигнал своето.

Като видя, че реакцията ни се разминава с очакванията му, Ганди се изцепи:

– Ама ние няма да имаме нужда да скачаме, бе. Тая смрад дето я нося е толкова силна, че ще издуши всичко живо в самолета за пет минути ако не ни отворят вратите. Само трябва да счупя ампулата и... стой та глей сеир!

После за повече убедителност той бръкна в джоба си и извади съвсем безобидна на вид ампула.

Да кажа, че бяхме шашнати е все едно да се опитам да ви убедя, че свиря добре на цигулка, защото съм гледал филм за Паганини. Пръв се опомни Стоби.

– Слушай, Ганди, ама ние не сме сами бе. Нали виждаш, деца има тука. Не можем да рискуваме с твоите газове да им направим нещо.

Забележката му отпуши такъв водопад от забележки, че Ганчо беше принуден да бие отбой по целия фронт.

– Ма аз така само го казах, бе. Да не мислите, че на мен ше ми е много мерак да чупя ампулката. После човек може и червата да си издрайфа, да не говорим, че така те осмърдява, че със седмици не можеш сам себе си да понасяш, да не говорим за другите наоколо. Ама ако няма друг изход... Искам от сега да ви кажа, за мен път назад няма. Ще сляза в Гандер ако ще след това да се наложи да бракуват самолета въобще.

Изстинах. Това приятелче наистина си вярваше на това, което говореше. Като едното нищо щеше да го направи и то без да му мисли кой знае колко. Пък и като го гледах, надали и при най-добро желание би могъл да го прави. Имам предвид мисленето. Просто не беше от тоя тип хора.

Смигнах на Стоби и Роко и се запътих към тоалетната. След малко и те дойдоха и застанахме на импровизираната опашка от желаещи да опразнят мехура.

– Момчета, не знам какво мислите, но мен ме побиха тръпки от ентусиазма на тоя въздушен терорист, - започнах аз. - Двамата ентусиазирано закимаха в такт с канчетата си. - И аз така мисля, - обади се Стоби. - Трябва някак да го спрем, иначе може и до затвор да стигнем. Мама му стара, - продължи да се корка той на висок глас – поне да не бях с хлапето, а то сега...

Брат му беше по-практично настроен.

– Ачо, мисля че ти ще трябва да свършиш тая работа. Двамата сте единствените ергени в групата. Като ни настанят довечера да преспим, сигурно ще ви турнат заедно. Това е момента да му свиеш шишето. Иначе като кацнем ще сме зависими изцяло от събитията. Доколкото го познавам тоя е като диво прасе. Науми ли си нещо, ще го свърши и то без да се замисля за последствията.

Кимнах мълчаливо и се отдалечих. Не исках да постъпвам така, но знаех, че това бе единствения изход. Изпитвах и нещо като облекчение. Най – вероятно защото не ми се искаше да смърдя с месеци на нещо, което и кучетата не можеха да понасят. Знам ли аз?

Самолетът кацна и след кратко рулиране се изсипахме навън. Беше привечер и краткия февруарски ден отдавна бе свил байрака. За голямо наше учудване руснаците имаха прекрасна организация и само след десетина минути един луксозен автобус ни носеше към хотела, където трябваше да преспим в очакване на историческия полет до... Куба.

Какво бе учудването ни, когато на петнайсетина километра от летището (за такова разстояние местните казват „Недалеко от сюда“, демек – ей го къде е...), рейсът свърна по един черен път и се заклати като за последно. Докъдето поглед стигаше никакъв хотел не се виждаше, само в далечината се мъжделееха смътно светлинките на няколко къщурки. Няколко минути по-късно спряхме точно пред една от тях. Отблизо къщетата правеха много джиджано впечатление. Макар и не големи, бяха масивни и добре поддържани. Вторият етаж се издаваше като чардак над няколкото стъпала на входа. Стълбището и антрето се осветяваха от най-големия полилей, който някога бях виждал. Направен от масивно дърво (карелски дъб, както разбрах по-късно), той матово просветваше в тъмнината с двайсет и четирите си крушки и придаваше особено усещане за уют и лукс едновременно. Естествено, най-впечатляващото в полюлея бе неговата големина. Тежеше сигурно над тон, а обиколката му бе поне три – четири метра в диаметър. Без да искаме, всички ние, които се изсипахме от автобуса, не можехме да откъснем очи от това чудовищно творение. Администраторката, явно свикнала с тази реакция на новопристигналите, заобяснява с монотонен глас, че тези вили доскоро са били ползвани от Политбюро на ЦК на КПСС, но сега вече били дадени на Интурист. Скоро се убедихме, че не ни е излъгала. Отвътре наредбата бе малко спартанска, но си личеше, че някога тук е било голям лукс. Така например, пода във всяка стая все още бе покрит от огромен персийски килим, който малко нещо не се връзваше с представата ми за хотел, както впрочем и с железните кревати, тип мечтата на дневалния, с които бяха преоборудвали интериора.

Не бяхме уморени, но емоциите от днешния ден и преди всичко очакването на утрешния, който, всеки от нас знаеше добре, щеше да реши съдбите ни, ни накараха да се пръснем по стаите и само след час къщата утихна и заспа. Както Стоби бе предвидил, мен ме настаниха в една стая с щурия Ганчо, но така и не ми се отдаде възможност да бръкна в джоба на ризата му и да отмъкна флакона. Дали от подозрителност или случайно, но нашия приятел я свали чак като си легна, като при това я постави от далечната страна на леглото си. Въздъхнах тежко и се примирих. Така де, трябваше и аз да дремна и да се подготвя за утре, щото кой знаеше какво ме очакваше.

За мое учудване съм заспал бързо и дълбоко. Но не достатъчно за да не се събудя, когато къщата рухна. По-точно, тя си стоеше на мястото, но моето първо възприятие бе, че точно това се е случило. Седнал в леглото, се оглеждах с изцъклен поглед в тъмнината и се чудех защо съм жив след тоя трясък. След малко чух гласа на Ганди някъде изотдолу и видях силуета му да се подава изпод кревата.

– Кво беше това бе, брато? - артикулира той що годе ясно. - Направо ме фърли от кревата. Не можах да му отговоря, но очите ми посвикнаха с тъмнината и успях да различа стената до леглото ми. Значи не всичко бе загубено! Къщата все още си имаше стени, таванът не се виждаше в тъмното, но със сигурност не бе паднал на главата ми. Значи, къщето си беше цяло.

В този момент започнаха да се хлопат врати и в стаята нахлуха крякащи и мучащи разтревожени гласове, които неизменно повтаряха различни вариации на Ганчовия въпрос. Окопитих се до такава степен, че дори почувствах любопитство. Навлякох един панталон и се присъединих към тълпата любознателни люде в коридора. Народът се щураше нерегламентирано напред-назад и създаваше особеното усещане че се намирам в кокошарник, където Кума Лиса току що е спретнала посещение на добра воля. В този момент входната врата се отвори със замах и... помещението бе облагородено от присъствието на един едър представител на реда. Появата му поуспокои духовете на наемателите, но кой знае защо разтревожи сънената администраторка. „Главният“ се приближи до нея и попита кратко кой обитава стаята над портала. Естествено горката жена хабер си нямаше, но след кратка справка в списъка на настанените напред изплува името на Мишо. Досега за него не е ставало дума, защото... за нищото не може да се говори много, нали? През целият път до тук никой не го бе чул да казва и дума. Имаше невзрачен вид на изтерзан от съдбата индивид с афинитет към внезапно и неконтролируемо заспиване. Така той бе проспал почти цялото пътуване от София до Москва и се бе изхитрил да спи дори и в автобуса от летището до вилата. Чухме го да си казва името, когато ни регистрираха по стаите и... толкоз. Понеже нямаше друг сам човек, турили го в единична стая и го забравили... докато униформеното въплъщение на реда не поиска да се срещне с него.

Не мога да скрия, че бях малко объркан. Като се събудих бях готов да се закълна в брадата на Пророка, че в къщата е гръмнал поне топ. Сега изведнъж произшествието се свързваше със скромната персона на тоя сънливец и то от милиционер ,който влизаше ОТВЪН. Мистерията ставаше все по-гъста и разпали любопитството ми до крайност. В същото време докато аз си давах сметка за тези факти, милиционерът се изкачи с бързи стъпки на горния етаж и без да чука се втурна в покоите на злощастния наемател. Тъй като нямаше кой да ни спре, ние го последвахме. Гледката, която се разкри пред очите ни бе така нереална, че комай никога не ще я забравя. Мишо седеше свит одве направо върху дюшемето в най-далечния ъгъл на стаята и се клатеше като равин. Пред него, в средата на стаята лежеше небрежно събран на купчина луксозния персийски килим. В средата на стаята имаше плоска, плитка дупка, дълбока около15 сантиметра с квадратна форма. В страни от нея се виждаше дебела медна плоча с множество големи отвори по периферията. Навсякъде наоколо се валяха в безпорядък големи гаечни ключове, гайки и дори някаква странна машина, която смътно напомняше на ръчна прахосмукачка. Милиционерът без да иска подсвирна и в недоумение си бутна фуражката назад. След като си проветри малко Анапурната, той реши да подходи делово към ситуацията и започна да задава въпроси. Кешки да бе свирил на арфа. Повече можеше да привлече вниманието на нашия приятел. Сврял глава между коленете си, той правеше впечатление на всичко друго но не и на човек, който знае къде е в този момент.

Това поведение обаче не се понрави на представителя на местната власт. Без много церемонии той подхвана под раменете изживяващия личната си драма пътешественик и му придаде начална скорост към изхода. След това запечата стаята и... изчезна завинаги от живота ни, отвеждайки в неизвестността безсловесния ни сънародник.

Така бързо разигралата се драма естествено предизвика някои коментари, но постепенно духовете се успокоиха и всички се прибрахме по стаите си. Аз си припомних поръчението, с което се бях нагърбил и незабелязано оставих Ганди да дипли политиката в коридора по потник. Заветната ампула се очертаваше ясно в джоба на ризата му и за мен бе въпрос на две примигвания време да я заприходя. Понеже знаех, че съкафезникът ми е човек недоверчив и последователен в реализацията на решенията си, реших да се подсигуря и заврях на нейно място една ампула от течен аналгин. Заради мигрената ми винаги носех със себе си поне две – три когато тръгвах на път.

Независимо от инцидента спах непробудно и се събудих към седем часа добре отпочинал и пълен с енергия. Ганчо вече се бръснеше и се беше навлякъл с ризата си. Тайно се надявах, че няма да извади ампулата да й се любува, защото малката ми измама щеше да лъсне веднага и трябваше да емигрирам от емигрантски самолет, а това вече намирисваше на лудост и... беше сериозен мотив за мигренална криза. Все пак, покрай опасенията ми, не мога да скрия – чувствах се малко нещо спасител все пак. Щото ако останеше на нашия самодеец да взема решения, като едното нищо щеше да превърне цял самолет в погребална катафалка.

Към седем и двайсет се събрахме във фоайето и от само себе си разговорът се хлъзна към снощните събития. Само че незнайно как, сега бе налице много повече информация. Един избръснат до синьо господин, уверил се че никой друг не е достигнал до информацията, с която той разполагаше, с готовност повтаряше за найсети път историята си, като я изпъстряше с все повече и по-разнообразни подробности. В действителност, ето какво се бе случило:

Мишо явно е бил не само странна птица, но може да се предположи с голяма доза сигурност, здравата поизперкал. Преценете сами. За едно едноседмично зимно пътуване до Куба тоя образ бе помъкнал в ръчния си багаж пълен комплект гедоре, барабар с един металотърсач. Предположенията бяха, че е отивал да търси съкровища по крайбрежието, но това естествено никога не се потвърди.

Та ви казвам, тоя образ трябва наистина да е бил паталогично любопитен. Най-вероятно е изпробвал уреда в стаята си и е открил металната плоча под килима. Дали не е търсел съкровищата на Политбюро..., надали. Какво му се е въртяло под теменната кост обаче, когато е видял здраво прикрепения към пода капак, не мога да ви кажа. За сметка на това знам със сигурност какво се е случило след като отвил и последната от осемте едноцолови гайки. Само миг след това той със сигурност е изпитал най-голямата изненада в живота си, гарнирана със силна уплаха. И не може да е било друго. Стоварването на полюлей-акселерат от три и половина метра височина върху мозайката на стълбището в тишината на нощта би могло да се сравни с артилерийски залп над заспал човек. Положително самият Мишо го е възприел така, защото преди да се качи в милиционерския пикап имаше вид на човек забравил да говори поне от двайсетина години. Да не му е уроки, дано да се е оправил по-късно!

Така и не го видях и чух никога по-късно. Ако някой от вас знае нещо по въпроса, обадете се. Така де, то бива любопитство, бива предприемчивост, ама чак пък толкоз...

© Захари Христов Върбанов Всички права запазени.
Публикувано: 2005-08-01



Тагове:   хумор,   политбюро,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zackv
Категория: Забавление
Прочетен: 91851
Постинги: 54
Коментари: 117
Гласове: 18
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930