“… Какво като ние си пишем, а няколко милиона останали BG-съграждани и съседи дори не им влиза в поле-теле-зрението… И като се открием съ-мислители, голяма работа, като не променяме фактите за Brother-a…
А дали наистина искаме - ами… обикновено сме големи и велики… и депозирме (визирам Вас без да Ви познавам от теле… визията) основополагащи истини… И какво от това?
Любопитна”
Част от въпрос, публикуван на един Интернет форум, който провокира написването на изложения по-долу отговор.
Я глей ти! Чудото стана. Обади се едно пиленце и не само че се обади, ами даже и взе че се изказа. Силно, смислено и… с идея. Браво! Аферим! Ашкоолсун! … Така мога да си продължа още доста, ама не ми се иска да се отвличам, щот днес наистина ми е голям ден. Така де, когат започнах да пописвам в тоз форум, правех го за себе си, нещо като изповед пред самия себе си. Почти бях убеден, че никой няма да ме чете и следователно нямаше особено значение какво, как и кога пиша. А сега изведнъж - хоп, и се появи Марийка (или Марийчо) на портрет. Вече е различно. Имам си санким аудитория, значи - имам и отговорност какво, как и … ще кажа.
Ще рече някой, “Абе бая ти е голяма аудиторията! Цял човек ти откликна…” И да ви кажа, може и да е прав. Поне от статистическа гледна точка. Ама от друга страна, статистиката не е точно науката, дето ш`си я пъхна под юргана гат си лягам. Искам да кажа, че има и емоционален момент, а сега си давам сметка, че при мен гаче ли той е много силен. Значи, кво се получава? Седнах аз да пиша, уж с ясното разбиране, че никой няма да ме чете, но щом се намери един такъв и нещата се промениха. Нещо не е баш както ми се е искало, ама ш`помисля още и ше го снеса в последователност (майтап бе Уили, разбирай в последствие).
Колкото до въпросчето дето ми го постави тази блестяща личност, дето хем знае да съ изразява, хем и в стихоплетсво го докарва без да се уплете, мисля си че то е нещо дето наистина си заслужава вниманието. Щото наистина, какво от това, че някой кат мен или подобен (либерал съм значи, допускам че и втори такъв мож да има!) ще седне да си излива мислите на бял екран? Какво, като няколко души го прочетат и си кажат разни неща за него и за това, дето го пише. На пръв поглед - ГОЛЯМА РАБОТА! Да, ама не точно, (както не го е казвал на времето Петко Бочаров).
Защото да отречеш какво казвам аз, какво казваш ти и още няколко десетки или стотици люде е все едно да отречеш правото на всеки от нас да живее в своя си свят. Тогава ще остане наистина само “Средно статистическия свят”, този в който мутрите са всичко, в който “обикновените българи” се стремят да наложат техните модели на поведение в ежедневието ни, свят в който бързият успех се идеализира и се приравнява с “успех на всяка цена”, илюстриран от разбирането “мъж го искам, мамо ма, сега го искам!”. Не, благодаря! Такъв свят си го дръжте и си го чувайте за дамазлък! Аз го не искам! Не го щем и да го подуша даже! И ако някой се опита да ми възрази, че няма значение какъв го искам, важното е какъв ми го подават, ще му отговоря:
- НЕ Е ВЯРНО! Тук, в тая страна на абсурди и нереален живот, в която всичко е наопаки от другаде, в която думата ред предизвиква колики у населението, където се краде от спортна злоба, където думата “завист” е издигната на пиедестал и замества всичко човешко, за което хората са се борили през хилядолетията, страна в която АЗ да оцелея е по-важно от това да има нещо останало за децата ни, та именно в тази страна казвам ви, има нещо, което не можете да срещнете никъде другаде:
Абсурдността на обществото в което живеем доведе до това, че тук не важи това, което е определящо за всички останали общества, а именно господството на общите интереси над тези на индивида.
Ние не сме “обикновен” народ, защото нямаме национално самосъзнание (моля не го бъркайте с демагогските националистически призиви, характеризиращи всяка предизборна кампания). Доказателства? Не сме в състояние да поставим интереса на нацията над личния. Нас не ни е страх да загубим реда, защото той не съществува. Ние сме общност от индивидуалисти, която се хлъзга бързо към състояние на едно първосигнално общуване, които се боричкат да отмъкнат кокала от другите и… се страхуват единствено от гьостерицата. Доказателство? Липсата на работещ модел на обществено поведение и все по-ясно изразената носталгия по миналото. Уважението към историята на нацията е едно, а отказът да се бориш за по-добро настояще - нещо диаметрално противоположно. Народ, който живее единствено с миналото си няма бъдеще! С други думи, като общество ние деградираме и унищожаваме това, което другите са създали преди нас. Ерго, (санким, пише го в речника на чуждите думи…), ние нямаме право на съществувание в този вид, в който сме сега.
Впрочем, аз май се поувлякох и се отклоних. Както стана дума по-горе, у нас най-важното е “на мен да ми е добре, пък на обществото… абе що ме боли”! Та този социален абсурд, генерира други такива, включително и факта, че ние сме една от малкото нации (ами кво да правя като не знам дума за нещо дето се води такова, ама не е точно такова, ама пък трябва все пак да го наречеш някак, нали?), където казаното в мас-медиите се приема безкритично като истина от последна инстанция. Не ме разбирайте криво. Не искам да кажа, че то не се оспорва.
Напротив! Точно поради чепатия ни характер и неспособността ни да се подчиняваме на изискванията за ред, почти никой от нас не е в състояние да се въздържи и да не се изкаже, поканен или не, попитан или … да, по всеки злободневен въпрос. Лошото… и доброто в случая е, че всичко показано се обсъжда, вдъхва му се живот и… в крайна сметка то се превръща в част от живота ни, без значение дали и важно или не, дали е истина или не и т.н.
С други думи, ние сме абсурдно общество, което не само че не знае как да живее истински, не само че няма критерии за истинските стойности в живота, но и само генерира полумитични измишльотини, които след това прегръща с мазохистична привързаност и превръща в част от собственото си съществувание. Резултатът от всичко това - ние създаваме поредната измислена действителност, която отново ни отдалечава от реалния живот и… ни дава поредното основание да се оплакваме от неразбирането на другите и от злата ни съдба.
Та по повод на писанията на този мой единствен засега почитател, ето това е моя отговор. Ако искаме да поуравновесим сивата маса от полуумни и полуграмотни изказвания, които доминират нашето така наречено общество, нямаме друг избор, освен всеки един от нас да направи това, което може. Аз в случая съм в изгодна позиция, щото мен хем ме сърби “върха на писеца”, хем имам какво да кажа. Знам, знам че ще има много други, които не могат да го направят по една или друга причина. Някои се срамуват, други ги мързи, трети им е все едно, а четвърти… просто нямат време, щото инак някой друг мож да бръкне в меда и после туку виж, станало язък за барута. Щот то и времето е пари, особено гат са чужди и требе да съ отмъкнат, нъл тъй?
Знам, че това ми писание може да прозвучи чуждо и скучно за някои от вас, дет са чели предишните и им се е искало да прочетат и сега нещо по-така. Съжалявам значи! Ние, “хората на изкуството” сме такива - откликваме на исканията на нашата аудитория. Да н`съм аз виновен че ми зададохте такъв болезнен въпрос? Коет ме навежда на мисълта за отговорността на този, който пита, както и на този, който отоговаря. Или с думи прости: Мислете преди да питате, щото после аз шъ мисля как да ви отговарям и не мога да гарантирам, че шъ е много забавно. Всичко зависи от въпроса, нали?
А сега няколко думи по друг един въпрос. Става дума за това, как се приемат писанията ми. Имало и хубава страна в това да пишеш анонимно, ей! Поговорих с няколко души дет са намерили минутка - две в забързаното си ежедневие да хвърлят поглед на творчеството ми (да не забравяме, че скромността краси човека!) и бях ужасен от критиките им. Тежък ми бил стила, трудно се разбирало от пръв поглед! Диалектът ми бил непривичен… и т.н. Абе Абанкоолу, за къв стил ми говориш бе? Аз ако съм гонил стил да си бях трил гащите в некой университет да сричам граматика, нъл тъй? Колкот до диалекта, не ми го увира подсъзнанието, кво съ заяждат тия. В тая “криво разбрана циливилизация” да говориш за диалект, когат 90 % от популацията мяка и мека като приклецани, ама това си е направо претенциозност, шъ ви замоля! Освен туй, на мен си ми звучи добре, а по въпроса аз май съм си последна инстанция, така че - недоволните у лево!
Чел бях някъде, че четенето било удоволствие ама за тия, дето имали желание да положат усилие за да си го доставят. Стана малко завързанко като израз, ама нъл съ изразих по същество, халал му …! С други думи, да н`хукна сега да ви купувам и биберон та да минете на течна “духовна” храна. Усилие требе иначе как ш`ви стане кеф?
А инак, нема лошо да слушаш кво дуднят по твой адрес, а те да си мислят, че ги не чуваш. Много е вълнуващо! Затова мисля да продължавам. Зема да ми аресва, нема майтап! Треперете читатели! Сигурно пак ш`съ срещнем!
Захари Върбанов
© Захари Христов Върбанов Всички права запазени.
