Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10.2009 18:40 - ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ КОЗМЕТИКАТА
Автор: zackv Категория: Забавление   
Прочетен: 487 Коментари: 0 Гласове:
0



дравейте, приятели и... почитатели мои!

Като оставим настрана емоциите, много мислих с какво да ви позабавлявам този път. Щото те нашите срещи са малко особени – аз трябва да мисля за всичко – какво да ви поднеса, как да го направя, на какво да акцентирам и кое да ви изтъкна, а вашата работа е – да ме прочетете или ако не устискате да го направите изцяло, да хвърлите едно око и... да прескочите на друго място. Да, де, ама мен мъ боли, `гат се получи така. Щот нъл съм автор, значи съм честолюбив и болезнено чувствителен по отношение на четящите ме, по дефиниция съм си такъв.

ТА РЕШИХ ЗНАЧИ ДА ВИ ПРЕДОСТАВЯ ДНЕС ЕДИН ИСТИНСКИ РАЗКАЗ. Няма майтап! Аз ш" разказвам, вие ш"съ впечатлявате. Ако потръгне, може и други разказчета да ви сервирам. Ако пък не, ш"ги минем в графа гафове и... все едно нищо се не е случило, както колоритно се изразява средностатистическия софиянец и българин от кв. Люлин 9 бл. 40 вх. А, ет 7, ап... (майтап да става бе, Уили, даже не знам дали съществува такъв адрес).

Ще ви разкажа как избягах от работа. Знам, че с това няма да впечатля никого. Така, де, на сънародника май по-голямо впечатление ше му стори ако му съ изповядам кога за последно съм си свършил работата както трябва, ама кой знае, може да са останали и такива, дето да гледат от обратната страна, искам да кажа от правилната... уффф, обърках се кво точно исках да кажа, ама беше искрено и вие ще ме разберете, нъл тъй?

Та ви казвам, по онуй време бях още млад, ерген и наперен, санким точно бях завършил нещо странно в Университета (тогава и той беше един, та му имаха и уважение, малко от малко де, не като сега – не съм рекъл, не съм си открил един в къщи. Не знам дали видяхте по телевизията миналата седмица интервюто с ректора на Медицинския институт във Варна. Хората му намерили дамара как да изкарват пари без много–много да се охарчат. Занапред ш"готвим доктори... дистанционно! Всичката Мара втасала, оправила си здравеопазването, насмогнала си на харча, сега... дръж се, земльо, дистанционен доктор иде! Ма аз май са поотвлякох, Sorry значи).

Та казвах, бях млад, наперен и пълен с ентусиазъм да впечатля де кого срещна - къде с акъл, къде с мускули, абе с една дума – младост! Нема лошо, казвам аз сега и мнение по въпроса не ща! Само един недостатък имаше тогавашната ми ситуация. Много скучновато ми се виждаше да ме карат да седя по 8 часа всеки ден зад едно бюро и да си бъркам в носа. Не се майтапя. Кат ме назначиха, ми казаха, че ще ми кажат по-късно какво точно ще правя. Но това по-късно гаче ли е било под влияние на теорията на относителността, щото така и не научих какво трябвало да правя, колкото и време да минаваше, санким, колкото и по-късно да ставаше.

Та един ден, както си седях на бюрото и се чудех дали ако си въртя палците в обратна посока няма да ми е по-интересно, чудото стана. Телефонът на бюрото ми иззвъня и след малко евстахиевата ми тръба бе прорязана от приятно гъгнещ мъжки глас, който ми зададе неизказано интересен въпрос:

– Джоре, (това си беше нещо като универсално име в нашата компания, всички мъжкари си викахме така, а на фемините им се отваряше късмета с “маце”, “душко”, “пиле” или други подобни с неопределен произход. Времена!...) Искаш ли утре да дойдеш с нас на Витоша. Ше покараме ски, ш"съ попечем, ш"разпуснем малко... Не знам за тебе, ама на мен ми гъбяса маясъла да се свирам по кюшетата в института и да се крия от шефовете.

– Да, де, опитах се аз преко сили да се направя на честен, ама нали утре е едва четвъртък. Ако ни гепят шефовете, че не сме на работа... тъжна ни майка.

– Стига, бе, да н"ми е за сефте - репчи се събеседстващия - Аз досега имам повече такива “отпуски” от редовни. Казвай ще идваш ли, че трябва да звъня още десет телефона.

Този последен аргумент ме разби.

– Ама няма ли да сте само с Мими (Мими беше благоверната му и те се движеха в пакет като сиамски близнета, та затова за нея не ми беше и хрумнало да питам).

– Ами, да н"съм луд. Най – малко десетина души ще сме. Такъв купон ш" заформим, че ш"съ помни!

– Е, тогава пиши ме и мен, пък все нещо ше измислим за пред шефа, нали?

– Е така те искам. Браво! Кво ш"му съ свиваш толкоз на боса. Да копат баламите!
С това гъбясало от мъдрост заключение затворихме телефона и аз останах насаме със себе си да дообмислям детайлите на страшното прегрешение, замислено за другия ден. Не знам дали добре съм мислил, но си спомням, че когато въпросният ден беше вече реалност, се отзовах на спирката на рейса, нарамил чифт ски и с ясното съзнание, че шефа ми ще чуе на другия ден ред дитирамби колко зле съм бил и как нищо не съм могъл да направя, за да дойда на работа. Това бях родил за половин денонощие мислене.

Временцето се случи “муци”. Слънчо беше решил да ни разкаже играта и цял ден се опитваше да ни опече на бавен огън. Отначало се пускахме с якетата, после малко по малко взехме да олекваме откъм опаковка, докато накрая едното голо приличие ни пречеше да се понесем по пистата запасали по някой пищимал около семейните бижута. Вятър – никакъв. Все пак, само защото ги носех, не можах да се разделя със скиорските си очила. Упорито ги оставих на лицето си, може би с наивната надежда да ме предпазят от слънчево изгаряне. Наивността човешка наистина не познава граници, нали?

Настроението беше приказно и ставаше все по-добро. Постепенно ме обхвана нещо като еуфория и то толкова силна, че имах чувството че нищо лошо на света не може да ме стигне. Грешка! Голяма грешка!

Влекът към Черни връх бе оборудван с някакъв нов модел устройства, които външно силно наподобяваха метални круши. Само дето бяха с големина на кутия за зимни обувки всяка. Направени от масивен чугун или нещо подобно, те съдържаха в себе си мощна пружина, чието единствено предназначение беше да навива във вътрешността на “крушата” металното въже, което извличаше скиорите до края на влека. Механизмите наистина бяха много здрави и работеха добре, но ако някой стоеше отстрани и наблюдаваше скиорите, той неминуемо щеше да забележи, че всеки се пазеше зорко от съприкосновение с тези масивни железа. Нямаше съмнение, че срещата със стотина килограма метал, засилен подходящо, щеше да остави дълбок и незаличим спомен у всеки, колкото и еуфорично да бе настроен в момента. Имаше моменти, когато аз самият седях встрани и гледайки ловките ескиважи, с които скиорите се изплъзваха от поредния сблъсък, без да искам оставах с впечатление, че гледам осъвременен вариант на тренировката на Спартак с гладиаторското колело. Незабравимо!

И както ви казах, всичко бе така прекрасно, че почти не се учудих, когато при поредния ми заход нагоре, когато достигнах горната мъртва точка, се оказах съвършено неподготвен да реагирам адекватно на пряка заплаха. Тъкмо се пусках от влека и се готвех да се спусна встрани, за да освободя място за следващия скиор, когато някой пред мен ме извика по име. Докато се взирах в тълпата, за да го различа, съм се забавил и когато се обърнах назад за да видя идва ли някой... видях не някой, а нещо. Нещото си беше бая значимо и отблизо далеч не губеше от обема си. Напротив. Впрочем, нямах време да се впечатля. В следващия момент нещото се залюля и с безкраен финес ме халоса по челото. Усещането беше неописуемо. За един миг дори не изпитах болка, а по-скоро учудване. Видях как се отделих от земята и... докато се чудех защо досега не съм знаел, че мога да летя, болката ме връхлетя и... за после не ми се иска да си спомням. Намерих се на три-четири метра от стопа на влека, лежах в снега, а главата ми представляваше бойно поле на всичко крякащо, квакащо и ревящо, което някога се е разхождало под Слънцето.

Трябваше да минат поне няколко минути, преди картината да престане да прескача и пернатия концерт да позатихне, но само за да отстъпи място на къде по-балансирано изпълнение на Преспанските камбани, бити с неподправен възторг от ватман аматьор, доказващ себе си като музикант.

Все пак, каквито и да бяха щетите по гладкото яйце, служещо ми за мозък по това време, след известно време и камбаните позаглъхнаха и... се наложи да се върна към суровата действителност. Не че на действителността й имаше нещо. Не. Само че на мойто чело, на около три сантима от средата, санким точно на мястото, където Дяволите си отглеждат рогите, на мен ми бе пораснал моно-рог. Понеже опитът ми с дяволите засега е малък, не знам как е при тях, но мога смело да заявя, че моят си беше един, ама стигаше за два. Да не говорим, че и на консистенция го докарваше. Като си го опипвах, дори взех да изпитвам нещо като гордост. Убий ме, не мога ти каза от какво беше породена тя. Може би от факта, че се изживявах като единствен по рода си? Не знам. Сигурен съм, обаче, че такава монументална цицина в този момент не притежаваше никой друг поне на Балканите. Малко по-късно започнах да си задавам въпроса откъде аджеба се е взела толкоз свободна материя за таквоз формирование на иначе що – годе пропорционалната ми глава, ама така и не му намерих отговора.

Приятелите ми доста се повеселиха за моя сметка. Отначало бяха загрижени малко, санким да н"се наложеше да ме свалят до София “на чуч”, ама после, кат` разбраха, че ш"съ прибирам на собствен ход, голям майтап падна по повод на мътеницата зад челото ми. Най ги кефеше не толкова размера на патладжана ми, който, каквото и да си говорим, беше нещо значимо, колкото преливащите като цветен офорт многобройни нюанси на моравото и синьото, с отенък към лъскаво зелено. Трябва да съм представлявал незабравима гледка, защото много години по-късно, част от хората, които ме бяха видели тогава, продължават да си спомнят с умиление за тази случка и тя неизменно представлява обект на възпоменания, колчем се срещнем.

Каквото и да си говорим, всичко хубаво на този свят си има край. Дойде краят и на този паметен ден. Прибрахме се по живо, по полуздраво по къщите и пред мен с нова сила застана въпроса как утре да се оправдая за днешното си отсъствие пред шефа. Залисан с този проблем, не обърнах внимание на къде по-второстепенния, че кожата на лицето ми започна да се опъва като на сватбарски тъпан. Отначало само регистрирах явлението, но го отдавах на значителната концентрация на нова материя, послужила за създаването на монумента на челото ми. Малко по-късно обаче минах покрай едно огледало и гледката, която то ми препрати ме накара да измуча тихо. Не знам дали ви се е случвало да видите всичките си надежди и мечти да се срутват в един миг, но аз изживях точно това. Ако трябва да съм искрен, усетих се като човек, който събрал целия си багаж се е засилил да се нанесе в нов апартамент, само за да открие, че постройката е направена от мукава и камуфлажна хартия и... той не може да влезе вътре.

Да кажа, че с мен бе свършено, би значело да не кажа почти нищо, а както добре знаете, това ми е далеч от амплоато. От огледалото ме гледаше нещо, което спокойно можеше да послужи за модел на дявол, попрекалил с трудовия ентусиазъм около котлите с грешници. Природата ме е дарила със сини очи, които общо взето не са нещо кой-знае колко рядко. Да, ама не! Щото в този момент техния цвят странно контрастираше с отенъка на кован бакър около тях. Най-страшното обаче беше, че скиорските ми очила, които така жертвоготовно не свалих през целия ден, си бяха свършили работата наистина добре. Тази част от лицето ми, която те бяха покривали, нямаше и следа от изгаряне. За сметка на това обаче останалата напомняше това, което остава във фурната след като сте забравили мръвката там за цял следобед. И над всичко това с неподражаемо величие се извисяваше цицина с големината на умален Еверест, преливаща във всички отенъци на червеното и синьото. За капак, на средата й, точно там, където коварният метал бе влязъл в съприкосновение с нежната ми мислителница, гордо се мъдреше грозно и зловещо черно-синьо петно.

Докато съзерцавах този ужас в огледалото, си дадох сметка, че процесът на смаляване на кожата на лицето ми все по-чувствително се ускорява. В следствие от слънчевото изгаряне, кожата ми се изпъваше и започнах да халюцинирам, че чувам как тя тихо скърца, със звук на току що лъснат чепик. Колкото и да бях сащисан, дадох си сметка, че се налагат спешни мерки, ако не исках да се прокъсам по сглобките. Притичах до хладилника, извадих един буркан с кисело мляко и са омазах така, че заприличах на някоя от тия реклами за кола-маска, която неизменно предизвиква викове на уплах у всички, които имат нещастието да ги видят.

Както често ми е споменавала мама, по принцип си падам малко тъп. В този случай, обаче, смея да твърдя, реакцията ми донесе очакваното успокоение. Само час по-късно, след като два пъти подновявах живителния слой, започнах да усещам как напрежението по лицето ми отслабва и можех да се закълна, че опасността, костите ми да излязат на бял свят бе отминала. Поуспокоен, измих лицето си, вечерях и седнах да измисля нещо по-интелигентно за оправдание на другия ден. И дума не можеше да става да пледирам заболяване. Не и с този тен на заклет скиор, прекарал младините си по ледниците на Алпите. Крачейки напред–назад из апартамента, минах покрай нощната масичка на майка ми и видях, о, идея, о, гениално просветление, какво мислите, сладурите ми – голяма туба с течен фон дьо тен. Да бе, просветлението така ме блъсна, че за малко да чуя пак Преспанските камбани в тазсутришния им аранжимент. Ами да, щом не можех да си върна нормалния тен, можех да си направя нов, за цялата физиономия. Като познавах силата на мамината ми козметика, въобще не се притесних, че може да стане издънка. Никогиш!

Седнах аз пред огледалото с тубата в ръка и започнах да нанасям слой след слой, докато наистина образът отсреща придоби монолитен оттенък, вярно, малко наподобяващ Отело, ама къде по-добре от Арлекин с цицина, нали? Като казах цицина, дори имах впечатлението, че и тя понамаля малко, да не говорим, че като изчезнаха зловещите й отенъци, вече не изглеждаше така страшна.

Уффф!!! Отдъхнах си. Измих се от лепкавата боя и си легнах с усещането, че ми предстои един тежък ден, но все пак ден, в който всичко ще бъде под мой контрол и ще завърши добре.

На сутринта процедурата по омазването премина почти привично и без произшествия. Закусих набързо и излетях рано–рано. Идеята ми беше да пристигна първи в службата и да се покрия в някой по-тъмен ъгъл. Като преминавах покрай кино “Славейков”, една моя позната ме видя от спирката на трамвая и ме повика. Тези от вас, които познават района, знаят, че разстоянието хич не е малко. Сигурно има петдесетина и повече метра. Бях поласкан от факта, че тя ми обърна внимание. Да не забравяме все пак, че бях само на 25 години... Запърхах вдъхновено насреща й и... тя ме поля с разтопено олово. Още докато бях на двайсетина метра от нея тя се взря в мен и без да изчака да се приближа изстреля, превивайки се от смях:

– Къде се се засилил рано-рано така омазан с фон дьо тен, бе? Да не си се главил да играеш негър...?

Глътнах си езика. Взех да се оглеждам като стрелян фазан и без много-много да обяснявам, хлътнах в баничарницата, която тогава беше една от атракциите на площада. Освен дето правеха най-вкусните банички на света, по онова време тя имаше и друго едно, къде по-значимо за мен достойнство. Беше облицована почти изцяло с огледала. Та казвам, хлътнах аз вътре, ама това дето го видях предизвика тръпки по гърба ми, дето още ги усещам, като се сетя за този ден. От многобройните огледала наоколо ме гледаше страшна мутра, покрита с нещо като печена глина. От желание да покрия с що-годе хомогенен цвят това, което бе останало от физиономията ми, на сутринта явно се бях престарал и бях наложил слой, дебел няколко милиметра. Но да бе само това, човек още можеше да го преглътне. Страшното беше, че от горещината, която явно продължаваше да излъчва изгорялото ми лице, мазилото се бе спекло и напукало и наистина наподобяваше последиците от десет годишна суша в пустинята Сахел. Особено страшна беше гледката около очите, където всяка бръчка се бе превърнала в нещо наподобяващо разкопки в долината на Глинените гърнета. Ако добавим, че на места фон дьо тенът се бе просто олюпил и седеше като засъхнал пърхот, може би ще добиете известна представа за размера на бедствието.

Моята позната дойде първа на себе си и след като чу кратката версия на всички сполетели ме за 24 часа беди, добре се посмя, но ме съжали, извади хартиена салфетка и ми пооправи доколкото бе възможно грима. Не казвам че се случи чудо, но поне браздите изчезнаха и от метър – два щетите по лика ми неръкотворен не изглеждаха така фатални.

Благодарих й набързо и се понесох към работното си място с усещането на теле, подкарано към скотобойната, за да му демонстрират последните модели портмонета, правени от телешки бокс.

Все пак успях да стигна първи там и още с влизането бях осенен от нещо повече от гениална идея.

Шефът ми по онова време, човек образован и напредничав, ми бе разрешил да оборудвам със свои средства една прилична фотолаборатория, разположена в едно странично помещение. Не че имахме какво толкова да фотографираме, ама човекът беше привърженик на принципа “Да има там, пък все ще се намери какво да правим после”. Както си му е редът, вътре цареше полумрак, нарушаван единствено от една петнайсет ватова червена крушка. Та моето просветление беше да се намъкна в лабораторията и да се направя на страшно зает, все едно че проявявам снимки, филми...

Не мина много време и се чу мощният бас на шефа, който питаше колегите дали са ме виждали. Без да си подам дори носа навън, извиках му че съм тук и... работя. Човекът бая се учуди, но след малко цъфна при мен и първото, което чух от устата му беше:

– Бре, мой човек, какво е това на главата ти, бе? Да не си се опитвал да минеш през стената?

И досега си мисля, че майка ми не е права като ме ковлади с разни епитети и ме убеждава, че по-тъп от мен може и да се роди, ама не в близките 1000 години. Може и да е бил пръстът на Съдбата да се е показал, не знам. Във всеки случай зная само, че реагирах мълниеносно, все едно че бях тренирал цяла нощ:

– Шефе, много съжалявам, че не можах да дойда вчера, ама на идване за насам сутринта стъпих в една полузамръзнала локва на тротоара, подхлъзнах се и като паднах си ударих челото в ръба на тротоара и съм получил комоцио. Затова и не можах да се обадя по телефона, лекарите ме държаха цял ден да ме наблюдават и не можах да се добера до телефон...

Шефа ме изгледа замислено, но изглежда съм звучал много убедително, а и явлението на челото ми би впечатлило и носорог. Човекът помълча малко и после ме посъветва да се прибера вкъщи и да полежа ден–два, докато “се оправя”. Трябва ли да обяснявам вълната от топли чувства, която ме заля в този момент? Могат ли словата да опишат радостта на възкръсналия, който току що е научил, че му се отпускат още произволен брой годинки... до следващия път.

За вас не зная, но за мен това бе нещо като предупреждение свише. Никога повече не съм бягал от работа. Само мисълта за това ме кара да се чувствам като труп, престоял цяла седмица в канавка. Уверявам ви, усещането не си заслужава!

София 27.02.05

P.S.
Наистина ще се радвам да прочета всеки отзив за това, което пиша. Ако вие ми откликнете и аз... таковата, ш`ви откликна и... така ш`си откликваме взаимно. И току виж, излязло нещо добро.



Тагове:   хумор,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zackv
Категория: Забавление
Прочетен: 91851
Постинги: 54
Коментари: 117
Гласове: 18
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930